Тия дни имаше градушка над Пловдив, в-к Марица не изневери на стила си с Шок! Апокалипсис!. Замислих се за Никос Казандзакис и за това колко е обичал природни бедствия, аварии и дори кланета. За него били знак, че нещата се нареждат.

Тия дни съм изненадващо спокойна, бих казала дори- радостна. Въпреки атентати и преврати, имам усещането, че светът е точно такъв, какъвто би трябвало да бъде. Нито се притеснявам, нито се страхувам. Кефя се и на Брекзит, и на Тръмп, и на всички доказателства, че историята все още не е завършила. Че все още може да поемем в правилна посока.

Няма да лъжа, надеждата е доста тънка и деликатна. Като да се надяваш, че Задругата на пръстена ще свърши работа по-добре от голяма армия. Всъщност- когато знаеш, че голямата армия със сигурност ще се провали, а Задругата има поне мъничък шанс да успее. Затова ми е радостно. И затова не ми пука за Ница, Анкара и купищата трупища- защото винаги ще ги има. Защото новините са стари и вече са се случили. Има орки.

Днес ще си говорим за проблема на злото. Защо светът е зъл, защо не си живеем като в песента Imagine…защо вече не сме в техно-утопия с продукти на Епъл и Старбъкс и да не ни занимават с глупости…

Защото, мили деца, в такъв случай щяхме да сме като съществото Ам-Гъл, обсебено от блясъка на пръстена, нереално и неестествено щастливо.

Балет, днес си мисля за балета. Може ли да кажем, че Лебедово Езеро е лошо нещо, защото палците на Одилия/Одета ще прокървят до края на спектакъла? Не, защото ще се е случила магия.

Може ли да се сърдим, че светът е мръсен, кървав и опасен и затова да тропаме с краче, вдигайки плаката „Няма бог и го мразя!“?

Злото не е в болката, градушката, битките и инцидентите. Злото е в това да заспиш, да се потопиш в неведение, да се продадеш за едната виртуална пържола, ако агент Смит се навие пак да те включи в Матрицата и да ти изтрие спомените.

Всъщност всички войни, гадости и болести не са нищо повече от един отлепен нокът, малка цена за най-великия спектакъл на Вселената. Good clean fun. Да напляскаш някой нагъл? Да го застреляш? Good clean fun.

Истинското зло не изглежда зло, не е гадно, даже може да е много приятно. В ада не се скача от ръба на пропаст, а се попада по съвсем незабележимо нанадолнище, както е казал авторът. Истинското зло е да се опитваш да изградиш равен и безметежен свят, докато хората в него стават съвсем затъпели и бездушни, а малкото будни се мъчат повече, отколкото от физическа болка.

Затова- let’s get this bitch to Mount Doom, шоуто да продължава и да не се удавим в цунами от шашкане и хипстърска сантименталност. Защото залогът е прекалено висок.

Хейтвайте, не съм алергична. Не страдам от микроагресии. Принадлежа към клас хора, които са хейтвани често- за облеклото, за показността, за шума, който вдигаме, за физиката, за темите за разговор…

За щастие е напълно социално приемливо да говориш по тоя начин за класа хора, към който принадлежа, тоест към майките.

Само не си помисляйте да говорите по същия начин за други групи хора.

Общо взето някои групи хора не ме кефят така, както не ме кефят някои видове сирена в супермаркета. Подминавам ги, дори да са на промоция. Малко се дразня, ако има прекалено настоятелни промоутъри. В по-разпалена дискусия мога да спомена, че бри-то е е*аги лигнята, особено последната му версия от варено мляко, безвкусна и безлична, претендираща да е бри, но едно време какво бри е имало…

Други групи хора подминавам като броколи (защо изобщо тази абоминация още расте всяка пролет или в който безбожен сезон расте, защо земята не се е отворила, та да го затрие туй нящо…)

По първия параграф май си падам „хомофоб“, макар че ако някой хомосексуален иска респект от моя страна, е напълно свободен да го заслужи. Но няма да го заслужи, като вее гащи на прайд, защото така напомня ония try-hard майки, които правят екстремни рождени дни за безценното си отроче и които яко ме дразнят. В списъка ми „кого да хвърля на драконите“ са малко след главатаря на ИДИЛ и мимовете. Майките, не прайдаджиите. Но и прайдаджиите дразнят.

По втория си падам ислямофоб и си го признавам. Дори от най-умерените представители ме побиват тръпки, конущисвам се само със съвсем номинални представители от най-най-образованата, претопена и рафинирана прослойка български турци. Като дете, а и сега, изпитвам ужас от забулени в черно жени. А мъжете направо ме карат да се въоръжа и да се защитавам, щото никоя американска феминистка-колежанка не е усещала stare rape, ако не се е разхождала по стъргалото в турски курорт. Изобщо не ме възбуждат антропологичните черти на мъжете от ислямския свят. А булките в Рибново мязат на нечистото потомство на Pennywise и  The Corpse Bride. Да не говорим, че дори от гледна точка на духовни прозрения и техники за управление на съзнанието ислямът е само мъъъничко по-горе е от вуду и сантерия и това защото свещениците им не са полуголи и имат нещичко записано в тефтера на Мохамед. Освен това ислямът има страна, която подозрително напомня комунизма: униформи, строева подготовка, равенство, еднаквост, скука, тъпотия, липса на индивидуална изява.

Кърт Вонегът е писал, че е голям ужас да разбереш, че класът ти от гимназията управлява света. Е, моите набори не управляват света, но тревожно голям отрязък биха получили 6 на изпит по научен комунизъм, толкова са добри в следване на партийната линия. От смартфони не може да седнеш да мислиш повече от 5 минути, иначе всеки би забелязал пукнатините във фасадата на прогресивното послание.

А проблемът е там, че се хаби много ресурс- законов, икономически, мозъчен, емоционален, за да се задоволяват претенции и „права“, от които няма никакъв резултат. Например много хора се кефят, когато публична личност направи изказване в някои от горните направления и се превърне в нежелан за всякаква бъдеща работа, позиции, приемане в обществото. За да не са те обект на насилие и отхвърлени, са готови да извършат насилие и да отхвърлят друг. Направо щеше да ми гръмне уреда за двумислие, когато след изнасилването в Станфорд либералните прогресивни казаха, че щяло да е гот да изнасилят изнасилвача в затвора, което хем е агресия, хем бие и на хомофобия и стереотипи, и това от хора, които иначе се борят срещу хомофобия и микроагресия.

Кърт Винегът също е написал разказа Харисон Бержерон.

И съм почти сигурна, че светът не си е пил хапчетата и е за усмирителна риза.

За поредна година се провежда вариация на адът, наречен „изпити след 7 клас“, този път НВО, но не ТВ канала, а други игри на тронове- Национално Външно Оценяване.

Всеки път подозирам, че учениците не са чак толкова тъпи, защото се оглеждам и виждам едно доста будно поколение деца. Обаче всеки път по тия изпити положението прелива от двойки. И всеки път вече завършили и забравили възрастни се надпреварват с черните изводи как децата са бездънно тъпи, айкюто се е сринало до нула и ги чака само чалга и щракане с пръсти.

Сещам се за поне няколко причини изпитите да препъват доста деца и те нямат нищо общо с ниво, интелект и бъдещ потенциал за развитие в гимназиална възраст, когато вече се появява една по-зряла мотивация за учене.

  1. Изпитният формат навсякъде е препъникамък. Дори явяващите се на SAT и GRE прекарват доста време в запознаване с това как точно следва да се решат задачите на изпита, за да получиш искания отговор. Как да ги решиш с изпитно темпо, а не просто да разсъждаваш по проблема. Така че въвеждането на тестове сигурно е спънало доста деца, които просто мислят по различен начин. Сещам се за деца, почти гениални в математиката, които си друснаха по една четворка и се разминаха с елитните гимназии, само защото са се разсеяли, мислели са прекалено ефективно и са пропуснали да изпишат някой ред, който за тях е тривиален, но за МОН е важен. Моят страх пък беше да не се издъня на изпита по български език, където от стрес може да допуснеш достатъчно грешки (като например недостатъчно красиво изписана буква, или буква, която да прилича на латинска или печатна) и дори да имаш потенциал за литератор, да те порежат сериозно.
  2. Децата са просто уморени и разсеяни.
  3. Децата са стресирани, заради огромните очаквания. Ми направете го това оценяване всеки месец, записваш се, взимаш го, после пак- да кажем до 5 пъти, а после си потребяваш най-високия резултат.
  4. Пак във връзка с формата, наличието на много задачи вместо една задача с много стъпки може да спъне доста деца.
  5. Не би трябвало всички да се явяват на тия изпити- по мое време можеше да не се кандидатства, да участват само тези, които са готови да се състезават.

Изобщо, съмнява ме децата да са чак толкова неусетени, обаче възрастните със сигурност са.

…или опит за отговор на въпроса „как така се справям с три деца“.

Първо, разбира се, ключов елемент е таткото и бабите. Обаче дори и с тях, пак прекарвам доста време с 2 деца под 2 и едно над 7, така че си има някои тайни и контраинтуитивни стратегии. Като например:

  1. Използвам прайм тайма на всички или сутрешната енергия. Гледам максимален брой от задачите за деня да се случат в първите 2 часа на деня. Така започвам деня с усещане, че нещо съм свършила, а не с тихо отчаяние. Хаосът и ентропията се увеличават с всеки изминал час, така че в повечето случаи ако нещо не стане сутринта, няма въобще да стане.
  2. Глезя се на дребно, на няколко кътчета съм разположила козметика, с която да си вдигна настроението и да си подобря вида. 100 сресвания с четка, докато госпожичката се планцика във ваната. Тоник за лице, когато усетя, че губя свежест. Ей такива дребни неща, с които си напомням, че и аз съм човек.
  3. Максимално улесняване на всички процеси, най-вече на дрехи и храна. Менюто е намалено до елегантния минимум на реномиран ресторант, а дрехите клонят към гардероба на Цукерберг, като говоря за всички у дома. Заменяемите ансамбли без претенции към гладене и пране спасяват разсъдъка, поне докато не минем първата петилетка на хаос. Война е, всички сме униформени.
  4. Техники за хакване на съня. Периодично гледам да изтрия „сънния дълг“ с ултра ранно лягане, мелатонин, следобедна дрямка или комбинация от трите. Така не стигам до пълно изтощение и се предпазвам от хаоса, който следва при изтощена майка. Изтощение-хаос-изтощение прим е порочният кръг, който трябва да се прекъсва през няколко дни.
  5. Разделяй и владей: всяко дете е на различна фаза и си има различни дейности и желания. Интересното за едното ще е скучно за другото. Едва ли ще тръгна с всички деца накуп и ще се лъжа, че е разходка и че е приятно на всички.
  6. Което ме навежда на следващата точка, по-малко пътуване. Да, вися си у дома или близо до дома и ми е идеално. Във всеки случай светът е по-интересен, ако съм спокойна и на познато място, отколкото ако съм на вълнуващо и ново място- ама то хич не ми е вълнуващо, защото непрекъснато внимавам за комари, кърлежи, МПС и детските нива на огладняване и нужда от сън. Така че докато децата не почнат да съдействат и видимо да се кефят на пътуване, няма да се лъжа да ги развозвам до екзотични дестинации, където най-вероятно пак ще правят същите неща.
  7. А тия същи неща са „независима от мама игра“ и се насърчават силно. След първото дете ми изгоряха бушоните и се отказах да занимавам детето. Играчките са на достъпно място, аз не я гледам, очаквам да се заиграе. Бебето пък си играе с краката си. Баткото- с каквото там го интересува. Аз се правя на ударена, защото знам, че ако не се научат да се концентрират и заиграват, после до някъде трети курс ще трябва да ги бутам, тикам и концентрирам. А това са си усилия като за 9 деца, не като за три.
  8. Горното върви ръка за ръка с обезопасяване на жилището, така че да има минимална нужда от внимание, а да няма инциденти.
  9. Философията- знанието, че и това ще мине. Че детето може да се чувства обичано, но няма нужда чак да се чувства боготворено и център на Вселената. Че детето трябва да внимава какво аз правя, а не да привлича внимание към себе си с маймунджулъци.
  10. Ако всички дивеят, включвам детските. Ако стане прекалено шумно, ги изключвам и става приятно тихо. Изобщо, стратегическо ползване на всякаква електроника, за да се управляват нивата на енергия и шума.

Това е, сравнително прости дейности. Дори и с тях последните 6 месеца ми минаха като един много дълъг ден, обаче без тях щеше да е пълна лудница. Но трите деца не са най-страшното.

Отсега събирам нерви за дивашкото племе от внуци, дето ме чака на дърти години.

Разбира се, че трябва да се чувстваш много неудобно, ако метнеш какъвто и да е черен чаршаф и се разхождаш из български град. И това няма нищо общо с тесногръдия национализъм.

Няма да се впускам в обяснения кое е хиджаб, никаб, бурка – всичкото си е черно фередже. А черното фередже си носи смисъла на нещо назадничаво, ориенталско, прикрито, потайно, остаряло. От друга страна, наречена и с друга дума, бурката не носи колорит, нито останалите видове ислямско облекло, просто защото изглеждат доста зловещо.

Обличайки се с такива дрехи в европейски град, жената дава сигнал, който е обиден към местното население: че всички са нерези, които само чакат да й налетят. Дава и неприятен сигнал за своята общност, в която явно мъжете са израснали така, че да скачат на жените. Тоест явно нещо не разбират или по-зле, не искат да разберат, че правилата на играта тук са други. Или още по-зле: искат да наложат своите правила. Във всеки случай тия жени възпитават синове…от което потръпвам, защото аз не възпитавам сина си така.

Носенето на зловещи черни дрехи е обидно и към местните жени, защото някой с облеклото си констатира, че всички останали са прекалено разголени и неморални. А всъщност просто правилата за контрол над импулсите са малко по-различни.

И така, никакви черни фереджета не би следвало да смущават естетически и идейно погледа ми. И дори да не са забранени, би трябвало носещите им да се чувстват толкова некомфортно, колкото аз бих се чувствала с минижуп и изрязан потник в Техеран или Доха.

Изобщо, стига … със черно фередже, оле!

Ако сте имали късмета да се отъркате в някои породи еко-био майки с претенции за специфични практики, доста вероятно ще трябва да се цензурирате в признанията си, че децата ви гледат анимационни. А ако споменете Спондж Боб, това си е на ваша отговорност. Квадратните гащи са глутена на анимационните, те са менталния еквивалент на коктейл от ваксини и ГМО, те са киселина за правилното детско съзнание, което следва да се изгражда най-вече с киноа и бежови дървени кубчета.

От друга страна, ако сред тия майки споменете, че сте привърженик на домашното раждане, то доста вероятно е да получите аплодисменти като много напредничава, прогресивна, смела и искаща-най-доброто-за-децата-си-супер-еко-био-майка.

За съжаление поредният случай с починало при домашно раждане бебе показва, че Спондж Боб предизвиква мозъчна смърт доста по-рядко от хипоксията по време на лошо (или никак) водено раждане. В случая няма да се съглася с призивите, че това си е „личен избор“ на двойката, защото изборът все още си виси в пространството и за бъдещи двойки, така че ще го коментирам от абстрактна гледна точка и с оглед на бъдещи подобни действия (there’s a sucker born every minute, както е казал великият циркаджия).

Но след всеки случай на неуспешно домашно раждане (всъщност още никой не е постигнал истински неуспех, а именно смъртта на родилката, което вече си е наистина сериозно) още по-трагичното от наличието на малко мъртво бебенце е изпълзяването на Родилниците. В частност- Нели Мутафова, на пръв прочит занимаваща се с йога и нещо, наречено TESS, абе някакви там тренинги на съзнанието, визуализации, изобщо всякакви безплодни напъни да се издигне над обикновената среда и да отхвърчи в някаква страна на фантазиите. Разбира се, за контраст всичко българско, родно, закостеняло, комунистическо й пречи на тази фея на йогата, иначе ехей, щеше да достигне невероятни висини.

И доста вероятно тя, плюс още няколко одиозни женища от еко-био агитката, щяха да си отворят малка спретната Родилничка, или родилна къщичка, където да задоволяват полу-воайорските си стремежи да се занимават с раждането.

След всяко неуспешно домашно раждане се появяват статии как българинът (колективно и някак телепатично) си няма друга работа, ами не иска и не иска да даде карт бланш на акушерките да отварят практики и да израждат „модерно“, тоест супер старомодно, но пък еко и био. Срещу съответното заплащане, разбира се, защото как така само лекарите ще взимат хонорари за раждане.

За щастие българинът като че ли наистина е такова закостеняло, потънало в „хилядолетна кал“ животно, което успешно устоява да се втурва глупашки там, где и ангелите от страх не пристъпят.

И така, имаме ли право и основа да НЕ допускаме да се случват домашни раждания и в крайна сметка да се заемем да посвием перките на Родилница, която на всичкото отгоре е набарала европари? Разбира се. Ето няколко добри причини:

  1. Раждането всъщност е доста прозаично събитие, чиято цел е бебето да се роди. Затова няма никакъв смисъл от излишно следване на ритуали, планове, стандарти и изобщо гонене на някакъв вид преживяване и специален спомен. В повечето случаи целта на персонала е събитията да се случат бързо и оптимално, понякога на ръба на темерутското от страна на лекари и акушерки. Това е нормално за всеки професионален вид работа, където няма никаква нужда от джуфки, стига крайната цел да е постигната. Тук изобщо не говорим за грешки и лоша работа. Говорим за стандартно раждане в български родилен дом, което си е напълно в диапазона на възможностите на всяка стабилна психически жена. Не, не е приятно, но всъщност е неприятно защото боли. Няма нужда да казваме, че е било гадно заради забележката на неизвестна санитарка или защото на акушерката едва ли ще й пука, ако й напишете план, според който трябва да ви масажира гърба и да ви дава капки с Бахови есенции точно на всеки 8 минути и 14 секунди. Или че е било гадно заради светлината. Ако ми сервират намусено виенско кафе и тортичка, ще е приятно; ако раждам при усмихнати, колкото и да са усмихнати, и йоги да са, пак ще е гадно…
  2. Акушерките, дулите и всякаки екзотики не са магически. С каквато и светлина и музика да се обзаведеш, с какъвто и интериорен дизайн, пак трябва да изкараш пъпеш през отвор колкото слива. Измамни са статистиките, че видиш ли, под грижата на акушерки се случвали по-малко цезарови сечения. Ами нормално- акушерките не могат да правят секцио. Те не владеят магия, с която тазът става по-широк, а бебето по-малко. Не, те просто натискат максимално за раждане по естествен път и- ако мине. Ако не мине, болницата да го оправя.
  3. Свързано с горното, дори да регламентираме родилни къщи или екипи за домашно раждане, това ще си остане по-скоро нишова услуга. Страните, в които раждането с акушерка е масово, са положили специални усилия това да стане основния начин за раждане. Не знам с каква цел, но едва ли е заради експириънса на жените. По-скоро е за пари. А в България е малко „видяла жабата, че подковават вола“. Малка групичка хора с меко казано странни виждания искат да държат всички за заложници. Да ни застрелват с документи, статистики и всякакви професионално звучащи, спокойни и психопатско изгладени аргументи, с които замазват обикновената реалност. Да ни обявят за назадничави, неразбиращи, груби селяндури, които не могат да се докоснат до красотата на еко-био-йога светът. И дори да постигнат своето, пак ще са малка групичка със странни разбирания. Едва ли е мъдро да разглобим сегашната работеща система и да я заменим с някакво подобие на европейската. Би трябвало всеки да е разбрал, че като развалиш лошото „комунистическо“ нещо, няма веднага да потече мед и масло и да се заредят все безпроблемни оргазмени раждания без никаква следа от патология.
  4. Въвеждането на промени всъщност може да влоши системата. Родилната зала е място с размерите на офис, където обаче се раждат хора. Ако нещата не се вършат стегнато, по процедура, максимално опростено, ще се случват грешки. За един час от неприятна, стерилна и скучна среда при неспазване на правилата мястото би се превърнало в подобие на по-неприятните епизоди от Игра на тронове.
  5. И ако наистина разрешим акушерки да асистират у дома или в родилни къщи, то тази услуга бързо ще се превърне в някаква малка частна лудница за неадекватни родилки. По принцип може да е яко да си родите детето у дома, ако и двамата родители са много печени, корави и организирани. Обаче при двама йоги с фантазе- съзнание…рискът може да е много по-висок от статистическия. Това са хора с много фин интелект, които са виртуози в заглушаване на реалността и позитивното мислене. Дори нещо да не е наред, ще пеят мантри и ще визуализират как е наред, вместо да правят каквото трябва, щото така било закостеняло. И в този смисъл рекламният слоуган на акушерките се състои в това, което те НЕ правят. Не правят окситоцин, не правят секцио. Еди-коя си практика била остаряла и безполезна и не я правят. Е добре де, има ли нещо, което правят и с което активно подобряват изхода от раждането? Не, в повечето случаи най-голямото им постижение е да се изравнят с болницата, а дори и това не успяват. Акушерките нямат никаква активна техника, с която да помогнат. Не-епизиотомията не помага. Не-викането може да подобри настроението на майката, но не може да излекува кризисна ситуация. Повечето акушерски похвати, както писахме, не са магия, а в случая са по-скоро маркетингов трик, който използва най-вече страха от болницата, за да накара хората да направят различен избор.

Това са само някои щрихи към проблема, за да припомня наново как се замита и замазва и колко вредно е мазничкото, позитивно говорене, в което се пренебрегва реалността. Да припомним отново, че раждането е само един момент от родителството и не би трябвало да се натоварва и усложнява прекомерно, нито да се захранват паразитиращите върху страха създания (уж са много позитивни, а като вампири се хранят със страх…). Да припомним, че на 30-ина километра от Иван Вазово има огромна, чистичка болница, в която ще си родиш максимално близо до естественото, дори да ти сложат малко окситоцин, но са майстори и основната им цел, задача и способност е да ти връчат здраво бебе, а не да се грижат за твоя кеф, докато бебето се бори за глътка кислород.

Хайде, със здраве, аз отивам да измисля с какъв още ГМО-Ваксини-таблет-глутен-СпонджБобКвадратниГащи коктейл да отровя трите си живо родени, здрави и умни деца.

 

Този път и Пикльото не можа да помогне- няколко столетия по-късно кармата застигна този странен миниатюрен Вавилон.

Само преди 10-ина години живот в Брюксел беше цел за доста от колегите в университета, че и в гимназията. Поне 15 години от живота, впрегнати в това да се заселиш в града и да почнеш да получаваш дивиденти; учене и бачкане за билет към рая, миришещ в равни части на шоколад и опикани улици, оцветен в равни части чиновническо сиво и цветовете на дъгата. Аз лично се смятах за някакъв вид провал, защото не драпах за този или подобен град, нито пък успях да заживея там. Струваше ми се…нередно.

Обаче едни други хора решиха да превземат града по лесния начин. Разрешиха им.

Дано новите поколения на Европа се събудят и си сменят мечтите. Иначе ни остава само да забием муцуни в смартфоните и да се преструваме, че не ни е страх.

Ще трябва да ни е страх. Ще трябва и да станем малко по-лоши, отколкото е модерно. Ще трябва да се върнем няколко квадратчета назад, защото май сме се движили с огромна скорост в грешната посока.

Дотогава се надявам поне да опазим Мона Лиза, защото съм сигурна, че някой е произнесъл фатва срещу творбата, ей така- да има.