Този път и Пикльото не можа да помогне- няколко столетия по-късно кармата застигна този странен миниатюрен Вавилон.

Само преди 10-ина години живот в Брюксел беше цел за доста от колегите в университета, че и в гимназията. Поне 15 години от живота, впрегнати в това да се заселиш в града и да почнеш да получаваш дивиденти; учене и бачкане за билет към рая, миришещ в равни части на шоколад и опикани улици, оцветен в равни части чиновническо сиво и цветовете на дъгата. Аз лично се смятах за някакъв вид провал, защото не драпах за този или подобен град, нито пък успях да заживея там. Струваше ми се…нередно.

Обаче едни други хора решиха да превземат града по лесния начин. Разрешиха им.

Дано новите поколения на Европа се събудят и си сменят мечтите. Иначе ни остава само да забием муцуни в смартфоните и да се преструваме, че не ни е страх.

Ще трябва да ни е страх. Ще трябва и да станем малко по-лоши, отколкото е модерно. Ще трябва да се върнем няколко квадратчета назад, защото май сме се движили с огромна скорост в грешната посока.

Дотогава се надявам поне да опазим Мона Лиза, защото съм сигурна, че някой е произнесъл фатва срещу творбата, ей така- да има.

 

 

След като и трите ми деца вече са родени, някои неща са зад гърба ми, затова се чудя как има жени, които вече десетилетие след епичното си напъване на раждаща богиня продължават да се интересуват от тоя толкова преходен момент на родителството.

Та след като работата вече не е Cherchez la femme, тя жената е ясна, опираме до Cui Bono.

Ясно е, че в България като отидеш да раждаш, няма как да не ти се понамусят. И тук идват героичните усилия на Родилница, но този път вече подкрепени по оперативна програма. Ми значи затова е било цялото напъване, което костваше живота поне на едно домашно родено бебе- за да може Миглена Делчева и другото същество да приберат едни европари, които и без това можеше да отидат по някоя глупост като построяване на мостче за язовци над рекичка в незнайна странджанска долинка. Или за каквото там се харчат европарите.

Разбира се, идеите и текстът са напълно идиотски. След последното си пребиваване в родилна зала забелязах, че там на първо място е важна организацията, с която да се избегне хаоса. А хаос е много лесно да се постигне, когато наоколо се раждат хора. За съжаление поддържането на ред изисква известна хладина и безличност, иначе ако персоналът подскачаше на всяко „Ох!“ и изнасяше пространни лекции за ползата и вредата от окситоцина, доста скоро наоколо щеше да стане по-мътна и кървава и от зомби апокалипсис.

Да, родилната зала с многото хора е малко сюрреалистично място; малко е странна и практиката, в която чакаш ред за родилния стол (за щастие дочаках, но сигурно има случаи на окотили се още в предродилна). Обаче тази зала с цялата си организация не е направена за експириънс, отваряне на чакрите и като сцена за епични селфита; тя е направена така, че нещата да се случват бързо, възможно най-спретнато и ако се наложи, да връщат всички участващи в раждането от оня свят. Без таткото, по възможност, така също се улесняват нещата.

Да, на идейно ниво е много гот да има друга организация – но на идейно ниво си говорим само във втори курс в университета, проблемите идват when the rubber meets the road. А, да, на идейно ниво може да си говориш, ако за това ще получиш едни европари. Иначе на практика със сигурност може да ти направят мега-куул родилна зала- срещу съответното заплащане. Обаче ако искаш нещата да са безплатни за всички, със сигурност ще има някои компромиси. Да, в САЩ може да имаш всякакви глезотии по време на раждане…срещу има-няма 5,000 долара.

И така, цитираното документче едва ли ще промени нещо из основи. Бебетата ще продължат да се раждат бързо и делово, без много церемонии- за щастие ако всичко е наред, това си е напълно достатъчно; прекаленото фокусиране върху нещо, което не може да контролираш, може да ти скапе доста хубави моменти около майчинството. Обаче Миглена „къде са разписани правата на бебето“ Делчева, въпреки моралната си одиозност, накрая се докопа до европарите.

Както се вика- „Честито, майче!“

Мине се не мине, пак някой се газира какво е „отпаднало“ от изучаване в часовете по литература.

Там обаче имат да отпадат още доста неща, преди да се достигне до някаква смисленост.

Нека установим правило номер 1: ако искате да сте запознати с някое произведение…ми прочетете го бе! Да не е под ключ? Гугъл ще го намери, сигурно даже и в библиотеката го има, или някъде у дома.

В такъв смисъл на около 99.9% от нормалните деца ще им е ясно за какво става въпрос още след втория куплет на „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Доста сериозен overkill беше да коментираме това произведение в пети клас. То си е направо фолклорно-литературен вариант на клипче на ИДИЛ. И без него има родолюбие. (Между другото, ИДИЛ е по-благозвучно, ДАЕШ е тъпо, не е обидно за батките в Ракка и не значи „козое§ци от пустинята“, както сигурно си мислят повечето журналя).

Разбира се, мистерия остава как после да научиш децата да не мразят различните и да са политкоректни, но хайде, трябва да има някаква двумисъл, затова дайте и другата поема, от която сънувам кошмари, Кочо. То си е направо Sophie’s Choice на стероиди. Тенк ю, изпитвам огромно родолюбие, като си погледна децата и отнякъде ми изникват спомени за тая поема. Добре че Кочо има само едно, в моя случай никой няма да има чак толкова голямо родолюбие…а, само гръцкият Капитан Михалис, той е бил многодетен суициден татко, ама не се е наложило, епизодът е само временна заплаха в романа. Пък и той е имал огнестрелно оръжие.

Мили деца, литература не се учи с насилие и тероризъм, държейки те на мушка, докато прочетеш едно произведение и критиката към него. Литература се учи, като ти издадат карта за голямата Невидима библиотека, или за Непрочетената библиотека на Умберто Еко. Еко не е чел Кочо и Йово, но ги познава, тоест знае, че може да има такова нещо някъде из фолклора и литературата, и може да ги реферира. Защото не самото произведение е важно, а имагиналните (точно така, имагинални, от Mundus Imaginalis) идеи зад нея.

Ако един човек възприеме произведението, но не и идеите зад него, то това е само козметична култура. Още по-зле, върху нея като плесен се заселват нови идеи и идеологии, като така се изменя целия смисъл на произведението и то от радикално става послушно, инструмент на поредните овластени.

Например паисиевата История не е точно история, защото Паисий Хилендарски е исихаст и е написал манифест на исихазма. Той влиза и излиза от реката на историята, като непрекъснато напомня не за царе и битки, а за вътрешната същност на народа sub specie aeternitatis. Или както е казал Йода, luminous beings we are, not this crude flesh. Ще пропусна паисиевите забележки за „най-мръсните племена с най-мръсните езици“, щото трябва да сме политкоректни и да ги приютяваме, а Паисий би се хванал за главата пак заради неразумните юроди.

В такъв аспект българите може да научат повече за българщината от Робинзон Крузо, защото и там невидимата страна на нещата е свързана с вътрешната мотивация, волята да създадеш смисъл от нищото, да работиш с тия материали, които имаш, ако и да не си в перфектна ситуация.

А най-гот ще е да си учим по „тъпата“ американска система, в която няма нищо задължително, но може да вземеш която и да е книга и да пишеш есета по нея. Та нека направим един голям, широк и дълбок списък и да видим как учениците ще навигират в литературните води и докъде ще се спуснат с подводници. Пък може и да открият повече смисъл, защото най-големият грях е да прочетеш някое произведение в неподходящ момент и то да не остави следа върху теб.

Неподходящ момент е, когато си отегчен, гладен, схванат, изобщо- когато си в класна стая.

Та вместо да ковем литературни окови, нека се запитаме защо българчетата не щат да си намерят сами книжки за четене, ами трябва поредното „Пенчо бре, чети!“.

И така няма да се стига до парадокса, че горният сравнително грамотен текст е писан от човек, който някак е изкарал оценка от романа Тютюн, без да е прочел и една трета от него, а от тая една трета нямам спомен за друго, освен че съм чела някакви думи…

Но определено имаме нужда от Интервю с вампир в програмата. Някъде къмто 9-10 клас, като те тресне правилния микс от пубертетски хормони и екзистенциално шубе.

Тъй като определено имаме проблем с религията на мира, социалната правда и мултикултурализма: още един поглед върху това защо в крайна сметка ислямският свят е притеснителен.

Не мога да не забележа, че пристъпвайки границата дори на най-близката държава с преобладаващо вероизповедание ислям, забелязвам колко готини са мъжете. Едновременно обаче ми се струват и заплашителни, и леко отвратителни.

Чак след години и малко анализ се усетих къде другада съм виждала тая комбинация от самоувереност, граничеща с нахалство и известна прекаленост и неконтролируемост на поведението. Но пък такива хора са толкова сладки…

Обикновено това са децата между 2 и 5 години. Много сладки, но и в най-чепатата и нецивилизована възраст, когато почти не са хора.

Наскоро четох, че в ислямския свят децата, особено момчетата, се гледат с много малко правила и натиск, а после в училище с много авторитарност и дори физически наказания. Няма Монтесори, няма дисциплина. Та явно мъжете в тия страни не са подложени на достатъчно ранно култивиране и винаги си остават със самоконтрола на 2-5 годишни. Та затова си играят с опасни играчки около големия сахарски пясъчник. Една голяма брадясала детска градина.

Силно съчувствам на жените в ислямския свят. Позволили са на всичките тия toddlers да им се качат перманентно на главата. Изпълняват им всичките прищевки, само и само да не пискат- защото когато малкото ти дете на 3-5 се бунтува, е сладко; ако същото дете имаше АК-47, можеше и да те убие хладнокръвно, ако ти се поядоса, че не му взимаш сладолед. Та какво им остава на тия жени, освен да пораснат много повече. Жените в ислямския свят носят неизличимите и лесно разпознаваеми белези на хора, кото са живели с малки тирани и са видели зор. Не може да не забелязвате разликата между хищническия поглед на мъжа и кроткия, силно философски поглед на 99.99% от жените.

Дали е култура или политика, или изпуснат родителски момент още преди хиляда години, обаче ей това качество на ислямския свят ме тревожи. Просто съм свикнала да живея в свят, в който на жената й е дадено да се държи малко по-детски (бих казала на ниво 6-7 годинки), докато мъжете са малко по-мачкани и са придобили по-замислен поглед. Затова хич не ми говорете за изповядващите исляма в България- на културно ниво повечето са отглеждани с по-строг модел, макар да има известни тенденции да се качват на главите на колективните си майки, тоест женската част от населението.

Това, което е мрачно и опасно при хората е именно глупостта и липсата на контрол. Ей затова изпитвам фобия от ислямския свят- не защото съм толкова тесногръда и глупава, че да изпитвам фобия от иначе ефирната теология на чисто религиозния ислям.

Не, просто имам пресен опит с toddlers.

Там, ако не се пипа хем здраво, хем деликатно, се стига до доста toddlerism актове.

 

…или какво е да не излизаш от дома 40 дни и 40 нощи.

Зимното бебе си е особен вид удоволствие.

Ако човек чете из нета, ще види, че било ключово за младата майка да се забавлява и да е активна.

Да, ама не. Правилният подход след раждане, особено трето, е да се отдадеш на мързел и да намалиш активността. Оказа се, че има определен чар в това да си стоиш у дома, наполовина принудително. Не че някой ме спира да излизам, просто няма особен смисъл. А когато човек си постои на задника, се вижда, че в тази дейност има определен душевен комфорт, който лесно се губи, водейки „активен и динамичен“ живот.

С третото дете вече всичко е за душата- няма го това усещане, че пропускаш живота, защото това, което правиш, си е животът. А ранните мигове с бебето са много бързи и именно те не трябва да се изпускат- всичко останало си е общо взето еднакво, хем лъскаво, хем скучно; хем уж е дейност за свободното време, хем уморява. А новородените докато се усетиш и тайничко са качили един килограм, превръщайки се вече в истински бебета, завинаги оставяйки зад себе си фазата „странно извънземно“. Мда, завинаги, защото следващата ми близка среща с бебета ще е в сезона на внуците. Та затова реших да не си хабя силите за обикаляне наоколо, ами ей така да седя и спокойно да гледам какво се случва.

За тия 40 дни, изтичащи след около седмица, разбрах, че в доста голяма част от живота си съм бързала или са ме карали да бързам, за да не изпусна нещо. Това е лош навик, който честичко ми е пречил да забележа истински важното и да действам с хъс, но затова пък малко необмислено и с недобре разпределена енергия.

Казват, че навик се изгражда за 40 дни- та се надявам да съм си изградила навик да действам бавно и добре да си преценявам нивата на енергия.

Освен когато трябва да наблюдавам измислиците на малката какичка- тогава ускорявам от 0 до 100 за една наносекунда, иначе стават бели. Но за това пък си има домакинска хартия…

В такъв състав приключихме годината- или с други думи, вече имам повече деца от прабаба си, народени на принципа „всяка година-гадина“.

Оттук нататък чувствам странна еуфория и пак се усещам като момиче, защото съм наясно, че излязох от кривия и рисков завой, наречен детеродни години. Да, магическо е, обаче също така е много релаксиращо да знаеш, че повече няма да го има упражнението по бременност и раждане. Бих казала, че донякъде е меланхолично, но не колкото да ме накаца див натализъм и да народя 10, само защото съм пристрастена към усещането. Thanks but no thanks.

За три бременности открих, че физиологията ми работи все по-чудесно, а след всяко раждане се възстановявам все по-бързо. Дори се оказва, че вместо да се разтегли, съедигинтелната тъкан на корема ми става все по-твърда и последния път се върна на мястото си за ден и половина.

Лошото е, че тялото ми скатава като стар войник и вместо да изсипва всичките ресурси на плода, гледа да мине с минималното, което значи- дребни бебета. Затова и няма повече, щото следващите ще са много прецакани. Пък и нещо почнаха да излизат момичета, та ако продължа, ситуацията може да стане критична, да не говорим за риска от близнаци, също поради напредващата ми възраст. За щастие бебетата си намират начин да пораснат светкавично след раждането, щото вече нямам нерви да й броя храненията и интервалите, та понякога се нарежда на опашка за мляко по 2-3 пъти.

Хубавото е, че поне третото дете като че ли прилича на мен. За другите казвам, че не са от мен.

Лошото е, че в 21 век жената все още се смята за някакъв вид хем малоумно, хем злобно и хитро съзнание. Имах късмета да съм слаба бременна- не просто слаба, ами направо с кльощав вид, поради наличието на toddler и липсата на време да си полежавам и да преяждам. Та около 9-я месец следящата ми лекарка ми сервира, че бебето ми е дребно. За което, разбира се, аз съм виновна, защото не съм се превърнала в пухтящ слон. В следващия месец се опитвам да преяждам, което си е трудно упражнение в напреднала бременност. Бебето ми така и не се ражда голямо, и то не защото злобната му кльощава майка е на диета, а защото се оказва, че яко се е омотало с пъпната си връв, че я е вързало и на възел. Та така- вместо да ме следят като орлици и да записват тонове, щото при такава ситуация няколко грешни движения могат да доведат до трагедия, акушерки и лекарки ми се карат, че не съм дебела. Thanks, bitches! Трябваше да отида при лекар-мъж, за да провери дали всичко е наред. За щастие беше достатъчно наред, та сега си гледам бебето. Обаче нито 3Д, нито 5Д с долби съраунд могат да ти кажат дали бебето не си е настъпило пъпната връв. За тази цел съветвам всяка бременна накрая параноично да ходи на записи на тонове и да кара лекаря да включва режим на ехографа, който следи кръвоток, а не просто да зяпа безцелно и да прави неточни измервания. За нещастие в БГ тенденцията е обратна- трепери се над ранни бременности в 5 г. с., а на финала в някои практики липсва внимание какво се случва. А майчината утроба е колкото безопасно, толкова и смъртоносно място. Още една причина да се радвам, че вече няма да изкарам няколко месеца в напрежение, което с всяка бременност се засилва все повече.

При тази ситуация следва да отбележа за протокола, че при третото дете вече е пълен непукизъм дали ще има окситоцин, разделяне с бебето или каквото е там- стига накрая да сте у дома след 3 дни. Нито пък ме обзе романтика за домашно раждане, щото със злата система раждам за 3 часа, а не ми се занимава да ми отнеме 12-24 часа. Третото раждане боли, но болката вече е по-скоро досадна, няма екзотика. А след 50 забърсвания и премитания на дребни белички из къщи имам изключително нисък праг за досадни и повтарящи се дейности- каквито са контракциите. Така че колкото по-малко и кратко, толкова по-добре.

Лошото е, че демографската картина на България не е готина. Двама лекари ми излизат с една и съща реплика- я, българка с трето дете! А акушерката ме пита- кога успя да родиш 3, много си малка (малка на 33? доста относително, макар че майката с първо дете в стаята до мен се оказа наборка). Да видим как ще изглеждат нещата след известно време, с тия поколения от късно родени единствени деца…

И на въпроса как ще обръщам внимание на 3 деца: ами няма. Целта е не аз да ги гледам и да насочвам прожектора на вниманието, а те да внимават в картинката и да разберат какво се прави и какво не се прави.

tl;dr версията на отговора „Защо съм нетолерантна и съм загубила всякакви прогресивни навици?“- защото в момента гледам тодлър и съм в режим „оранжево“ по няколко часа на ден. Защото непрекснато филтрирам реалността за опасности.

Дългата версия: в класификацията на някои израелски школи по сигурността човек може да е в пет състояния на тревога/действие. В режим „бяло“ човек е абсолютна патка, която не се оглежда, загубена е в плейлиста или собствените мисли. В режим жълто пасивно оглеждаш средата и можеш да забележиш подозрителни за опасност събития, шумове, хора. В този режим може да си непрекъснато. В режим оранжево вече активно оглеждаш средата за опасности, преценяваш хората, проследяваш движения, чанти, изражения- или други релевантни заплахи. В това състояние може да останеш няколко часа, уморително е обаче. В режим червено си готов за действие (до 20 мин. готовност, след това бдителността пада), а в режим черно ти пада пердето и действаш.

Така, проблемът е, че за съвременния човек има някакъв натиск не просто да живее мирно, а да е постоянно в режим бяло, да е позитивен, да „не се страхува“, да не е параноичен. Изобщо, да си живее като голяма бяла птица и да се чуди откъде му е дошло. Ако има проблем, очаква се да не правиш нищо по въпроса, но да останеш в предишното си безметежно състояние, с което явно демонстрираш, че не те е страх. Само че това не е липса на страх, това е апатия и самоприспиване.

Тази статия е доста критична и директна, но добре описва състоянието на последните поколения. Апатия, не мир- защото мирът е като почистването на дома, не можеш да си кажеш- о, чисто е, няма да пипам, защото докато се обърнеш, вече ще е мръсно. Има нужда от непрекъснато оглеждане и периодично поддържане.

Не, парижкият живот не е някаква даденост, която се е появила цяла и чудодейно. Просто предишните поколения са я извоювали, днешните я ползват. Стадото овце забелязва, че е в безопасност и си мисли, че заслугата е негова, а не на овчаря, кучетатата и оградите. Даже може дотолкова да си повярва, че да гласува да се махнат овчарите, кучетата и оградите. И след това да настоява, че със своето миролюбие и безпроблемно битие ще продължи да произвежда безопасност.

Ама не става по този начин.

От една страна някакви младежи се борят кой ще е по-корав, с повече чест и какво ли не…от другата страна- кой ще е по-хипстър, ироничен и почти безобиден.

Някой ще го отнесе в тази ситуация.

Но аз лично нямам намерение да съм напълно отдадена на илюзията за безобидно, безопасно съществуване като някакво основно качество, което се появява от самосебе си и едни лоши хора искат да го разрушат. Наясно съм, че за да се опазиш, трябват активни действия и активно мислене.

Иначе щях да съм на нивото на детето си, което си мисли, че светът е безобиден.

Но дори детето ми си прави всеки ден изводи, че има опасности, падания и твърди повърхности. И за щастие реагира адекватно.

 

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 129 other followers