…или опит за отговор на въпроса „как така се справям с три деца“.

Първо, разбира се, ключов елемент е таткото и бабите. Обаче дори и с тях, пак прекарвам доста време с 2 деца под 2 и едно над 7, така че си има някои тайни и контраинтуитивни стратегии. Като например:

  1. Използвам прайм тайма на всички или сутрешната енергия. Гледам максимален брой от задачите за деня да се случат в първите 2 часа на деня. Така започвам деня с усещане, че нещо съм свършила, а не с тихо отчаяние. Хаосът и ентропията се увеличават с всеки изминал час, така че в повечето случаи ако нещо не стане сутринта, няма въобще да стане.
  2. Глезя се на дребно, на няколко кътчета съм разположила козметика, с която да си вдигна настроението и да си подобря вида. 100 сресвания с четка, докато госпожичката се планцика във ваната. Тоник за лице, когато усетя, че губя свежест. Ей такива дребни неща, с които си напомням, че и аз съм човек.
  3. Максимално улесняване на всички процеси, най-вече на дрехи и храна. Менюто е намалено до елегантния минимум на реномиран ресторант, а дрехите клонят към гардероба на Цукерберг, като говоря за всички у дома. Заменяемите ансамбли без претенции към гладене и пране спасяват разсъдъка, поне докато не минем първата петилетка на хаос. Война е, всички сме униформени.
  4. Техники за хакване на съня. Периодично гледам да изтрия „сънния дълг“ с ултра ранно лягане, мелатонин, следобедна дрямка или комбинация от трите. Така не стигам до пълно изтощение и се предпазвам от хаоса, който следва при изтощена майка. Изтощение-хаос-изтощение прим е порочният кръг, който трябва да се прекъсва през няколко дни.
  5. Разделяй и владей: всяко дете е на различна фаза и си има различни дейности и желания. Интересното за едното ще е скучно за другото. Едва ли ще тръгна с всички деца накуп и ще се лъжа, че е разходка и че е приятно на всички.
  6. Което ме навежда на следващата точка, по-малко пътуване. Да, вися си у дома или близо до дома и ми е идеално. Във всеки случай светът е по-интересен, ако съм спокойна и на познато място, отколкото ако съм на вълнуващо и ново място- ама то хич не ми е вълнуващо, защото непрекъснато внимавам за комари, кърлежи, МПС и детските нива на огладняване и нужда от сън. Така че докато децата не почнат да съдействат и видимо да се кефят на пътуване, няма да се лъжа да ги развозвам до екзотични дестинации, където най-вероятно пак ще правят същите неща.
  7. А тия същи неща са „независима от мама игра“ и се насърчават силно. След първото дете ми изгоряха бушоните и се отказах да занимавам детето. Играчките са на достъпно място, аз не я гледам, очаквам да се заиграе. Бебето пък си играе с краката си. Баткото- с каквото там го интересува. Аз се правя на ударена, защото знам, че ако не се научат да се концентрират и заиграват, после до някъде трети курс ще трябва да ги бутам, тикам и концентрирам. А това са си усилия като за 9 деца, не като за три.
  8. Горното върви ръка за ръка с обезопасяване на жилището, така че да има минимална нужда от внимание, а да няма инциденти.
  9. Философията- знанието, че и това ще мине. Че детето може да се чувства обичано, но няма нужда чак да се чувства боготворено и център на Вселената. Че детето трябва да внимава какво аз правя, а не да привлича внимание към себе си с маймунджулъци.
  10. Ако всички дивеят, включвам детските. Ако стане прекалено шумно, ги изключвам и става приятно тихо. Изобщо, стратегическо ползване на всякаква електроника, за да се управляват нивата на енергия и шума.

Това е, сравнително прости дейности. Дори и с тях последните 6 месеца ми минаха като един много дълъг ден, обаче без тях щеше да е пълна лудница. Но трите деца не са най-страшното.

Отсега събирам нерви за дивашкото племе от внуци, дето ме чака на дърти години.

Разбира се, че трябва да се чувстваш много неудобно, ако метнеш какъвто и да е черен чаршаф и се разхождаш из български град. И това няма нищо общо с тесногръдия национализъм.

Няма да се впускам в обяснения кое е хиджаб, никаб, бурка – всичкото си е черно фередже. А черното фередже си носи смисъла на нещо назадничаво, ориенталско, прикрито, потайно, остаряло. От друга страна, наречена и с друга дума, бурката не носи колорит, нито останалите видове ислямско облекло, просто защото изглеждат доста зловещо.

Обличайки се с такива дрехи в европейски град, жената дава сигнал, който е обиден към местното население: че всички са нерези, които само чакат да й налетят. Дава и неприятен сигнал за своята общност, в която явно мъжете са израснали така, че да скачат на жените. Тоест явно нещо не разбират или по-зле, не искат да разберат, че правилата на играта тук са други. Или още по-зле: искат да наложат своите правила. Във всеки случай тия жени възпитават синове…от което потръпвам, защото аз не възпитавам сина си така.

Носенето на зловещи черни дрехи е обидно и към местните жени, защото някой с облеклото си констатира, че всички останали са прекалено разголени и неморални. А всъщност просто правилата за контрол над импулсите са малко по-различни.

И така, никакви черни фереджета не би следвало да смущават естетически и идейно погледа ми. И дори да не са забранени, би трябвало носещите им да се чувстват толкова некомфортно, колкото аз бих се чувствала с минижуп и изрязан потник в Техеран или Доха.

Изобщо, стига … със черно фередже, оле!

Ако сте имали късмета да се отъркате в някои породи еко-био майки с претенции за специфични практики, доста вероятно ще трябва да се цензурирате в признанията си, че децата ви гледат анимационни. А ако споменете Спондж Боб, това си е на ваша отговорност. Квадратните гащи са глутена на анимационните, те са менталния еквивалент на коктейл от ваксини и ГМО, те са киселина за правилното детско съзнание, което следва да се изгражда най-вече с киноа и бежови дървени кубчета.

От друга страна, ако сред тия майки споменете, че сте привърженик на домашното раждане, то доста вероятно е да получите аплодисменти като много напредничава, прогресивна, смела и искаща-най-доброто-за-децата-си-супер-еко-био-майка.

За съжаление поредният случай с починало при домашно раждане бебе показва, че Спондж Боб предизвиква мозъчна смърт доста по-рядко от хипоксията по време на лошо (или никак) водено раждане. В случая няма да се съглася с призивите, че това си е „личен избор“ на двойката, защото изборът все още си виси в пространството и за бъдещи двойки, така че ще го коментирам от абстрактна гледна точка и с оглед на бъдещи подобни действия (there’s a sucker born every minute, както е казал великият циркаджия).

Но след всеки случай на неуспешно домашно раждане (всъщност още никой не е постигнал истински неуспех, а именно смъртта на родилката, което вече си е наистина сериозно) още по-трагичното от наличието на малко мъртво бебенце е изпълзяването на Родилниците. В частност- Нели Мутафова, на пръв прочит занимаваща се с йога и нещо, наречено TESS, абе някакви там тренинги на съзнанието, визуализации, изобщо всякакви безплодни напъни да се издигне над обикновената среда и да отхвърчи в някаква страна на фантазиите. Разбира се, за контраст всичко българско, родно, закостеняло, комунистическо й пречи на тази фея на йогата, иначе ехей, щеше да достигне невероятни висини.

И доста вероятно тя, плюс още няколко одиозни женища от еко-био агитката, щяха да си отворят малка спретната Родилничка, или родилна къщичка, където да задоволяват полу-воайорските си стремежи да се занимават с раждането.

След всяко неуспешно домашно раждане се появяват статии как българинът (колективно и някак телепатично) си няма друга работа, ами не иска и не иска да даде карт бланш на акушерките да отварят практики и да израждат „модерно“, тоест супер старомодно, но пък еко и био. Срещу съответното заплащане, разбира се, защото как така само лекарите ще взимат хонорари за раждане.

За щастие българинът като че ли наистина е такова закостеняло, потънало в „хилядолетна кал“ животно, което успешно устоява да се втурва глупашки там, где и ангелите от страх не пристъпят.

И така, имаме ли право и основа да НЕ допускаме да се случват домашни раждания и в крайна сметка да се заемем да посвием перките на Родилница, която на всичкото отгоре е набарала европари? Разбира се. Ето няколко добри причини:

  1. Раждането всъщност е доста прозаично събитие, чиято цел е бебето да се роди. Затова няма никакъв смисъл от излишно следване на ритуали, планове, стандарти и изобщо гонене на някакъв вид преживяване и специален спомен. В повечето случаи целта на персонала е събитията да се случат бързо и оптимално, понякога на ръба на темерутското от страна на лекари и акушерки. Това е нормално за всеки професионален вид работа, където няма никаква нужда от джуфки, стига крайната цел да е постигната. Тук изобщо не говорим за грешки и лоша работа. Говорим за стандартно раждане в български родилен дом, което си е напълно в диапазона на възможностите на всяка стабилна психически жена. Не, не е приятно, но всъщност е неприятно защото боли. Няма нужда да казваме, че е било гадно заради забележката на неизвестна санитарка или защото на акушерката едва ли ще й пука, ако й напишете план, според който трябва да ви масажира гърба и да ви дава капки с Бахови есенции точно на всеки 8 минути и 14 секунди. Или че е било гадно заради светлината. Ако ми сервират намусено виенско кафе и тортичка, ще е приятно; ако раждам при усмихнати, колкото и да са усмихнати, и йоги да са, пак ще е гадно…
  2. Акушерките, дулите и всякаки екзотики не са магически. С каквато и светлина и музика да се обзаведеш, с какъвто и интериорен дизайн, пак трябва да изкараш пъпеш през отвор колкото слива. Измамни са статистиките, че видиш ли, под грижата на акушерки се случвали по-малко цезарови сечения. Ами нормално- акушерките не могат да правят секцио. Те не владеят магия, с която тазът става по-широк, а бебето по-малко. Не, те просто натискат максимално за раждане по естествен път и- ако мине. Ако не мине, болницата да го оправя.
  3. Свързано с горното, дори да регламентираме родилни къщи или екипи за домашно раждане, това ще си остане по-скоро нишова услуга. Страните, в които раждането с акушерка е масово, са положили специални усилия това да стане основния начин за раждане. Не знам с каква цел, но едва ли е заради експириънса на жените. По-скоро е за пари. А в България е малко „видяла жабата, че подковават вола“. Малка групичка хора с меко казано странни виждания искат да държат всички за заложници. Да ни застрелват с документи, статистики и всякакви професионално звучащи, спокойни и психопатско изгладени аргументи, с които замазват обикновената реалност. Да ни обявят за назадничави, неразбиращи, груби селяндури, които не могат да се докоснат до красотата на еко-био-йога светът. И дори да постигнат своето, пак ще са малка групичка със странни разбирания. Едва ли е мъдро да разглобим сегашната работеща система и да я заменим с някакво подобие на европейската. Би трябвало всеки да е разбрал, че като развалиш лошото „комунистическо“ нещо, няма веднага да потече мед и масло и да се заредят все безпроблемни оргазмени раждания без никаква следа от патология.
  4. Въвеждането на промени всъщност може да влоши системата. Родилната зала е място с размерите на офис, където обаче се раждат хора. Ако нещата не се вършат стегнато, по процедура, максимално опростено, ще се случват грешки. За един час от неприятна, стерилна и скучна среда при неспазване на правилата мястото би се превърнало в подобие на по-неприятните епизоди от Игра на тронове.
  5. И ако наистина разрешим акушерки да асистират у дома или в родилни къщи, то тази услуга бързо ще се превърне в някаква малка частна лудница за неадекватни родилки. По принцип може да е яко да си родите детето у дома, ако и двамата родители са много печени, корави и организирани. Обаче при двама йоги с фантазе- съзнание…рискът може да е много по-висок от статистическия. Това са хора с много фин интелект, които са виртуози в заглушаване на реалността и позитивното мислене. Дори нещо да не е наред, ще пеят мантри и ще визуализират как е наред, вместо да правят каквото трябва, щото така било закостеняло. И в този смисъл рекламният слоуган на акушерките се състои в това, което те НЕ правят. Не правят окситоцин, не правят секцио. Еди-коя си практика била остаряла и безполезна и не я правят. Е добре де, има ли нещо, което правят и с което активно подобряват изхода от раждането? Не, в повечето случаи най-голямото им постижение е да се изравнят с болницата, а дори и това не успяват. Акушерките нямат никаква активна техника, с която да помогнат. Не-епизиотомията не помага. Не-викането може да подобри настроението на майката, но не може да излекува кризисна ситуация. Повечето акушерски похвати, както писахме, не са магия, а в случая са по-скоро маркетингов трик, който използва най-вече страха от болницата, за да накара хората да направят различен избор.

Това са само някои щрихи към проблема, за да припомня наново как се замита и замазва и колко вредно е мазничкото, позитивно говорене, в което се пренебрегва реалността. Да припомним отново, че раждането е само един момент от родителството и не би трябвало да се натоварва и усложнява прекомерно, нито да се захранват паразитиращите върху страха създания (уж са много позитивни, а като вампири се хранят със страх…). Да припомним, че на 30-ина километра от Иван Вазово има огромна, чистичка болница, в която ще си родиш максимално близо до естественото, дори да ти сложат малко окситоцин, но са майстори и основната им цел, задача и способност е да ти връчат здраво бебе, а не да се грижат за твоя кеф, докато бебето се бори за глътка кислород.

Хайде, със здраве, аз отивам да измисля с какъв още ГМО-Ваксини-таблет-глутен-СпонджБобКвадратниГащи коктейл да отровя трите си живо родени, здрави и умни деца.

 

Този път и Пикльото не можа да помогне- няколко столетия по-късно кармата застигна този странен миниатюрен Вавилон.

Само преди 10-ина години живот в Брюксел беше цел за доста от колегите в университета, че и в гимназията. Поне 15 години от живота, впрегнати в това да се заселиш в града и да почнеш да получаваш дивиденти; учене и бачкане за билет към рая, миришещ в равни части на шоколад и опикани улици, оцветен в равни части чиновническо сиво и цветовете на дъгата. Аз лично се смятах за някакъв вид провал, защото не драпах за този или подобен град, нито пък успях да заживея там. Струваше ми се…нередно.

Обаче едни други хора решиха да превземат града по лесния начин. Разрешиха им.

Дано новите поколения на Европа се събудят и си сменят мечтите. Иначе ни остава само да забием муцуни в смартфоните и да се преструваме, че не ни е страх.

Ще трябва да ни е страх. Ще трябва и да станем малко по-лоши, отколкото е модерно. Ще трябва да се върнем няколко квадратчета назад, защото май сме се движили с огромна скорост в грешната посока.

Дотогава се надявам поне да опазим Мона Лиза, защото съм сигурна, че някой е произнесъл фатва срещу творбата, ей така- да има.

 

 

След като и трите ми деца вече са родени, някои неща са зад гърба ми, затова се чудя как има жени, които вече десетилетие след епичното си напъване на раждаща богиня продължават да се интересуват от тоя толкова преходен момент на родителството.

Та след като работата вече не е Cherchez la femme, тя жената е ясна, опираме до Cui Bono.

Ясно е, че в България като отидеш да раждаш, няма как да не ти се понамусят. И тук идват героичните усилия на Родилница, но този път вече подкрепени по оперативна програма. Ми значи затова е било цялото напъване, което костваше живота поне на едно домашно родено бебе- за да може Миглена Делчева и другото същество да приберат едни европари, които и без това можеше да отидат по някоя глупост като построяване на мостче за язовци над рекичка в незнайна странджанска долинка. Или за каквото там се харчат европарите.

Разбира се, идеите и текстът са напълно идиотски. След последното си пребиваване в родилна зала забелязах, че там на първо място е важна организацията, с която да се избегне хаоса. А хаос е много лесно да се постигне, когато наоколо се раждат хора. За съжаление поддържането на ред изисква известна хладина и безличност, иначе ако персоналът подскачаше на всяко „Ох!“ и изнасяше пространни лекции за ползата и вредата от окситоцина, доста скоро наоколо щеше да стане по-мътна и кървава и от зомби апокалипсис.

Да, родилната зала с многото хора е малко сюрреалистично място; малко е странна и практиката, в която чакаш ред за родилния стол (за щастие дочаках, но сигурно има случаи на окотили се още в предродилна). Обаче тази зала с цялата си организация не е направена за експириънс, отваряне на чакрите и като сцена за епични селфита; тя е направена така, че нещата да се случват бързо, възможно най-спретнато и ако се наложи, да връщат всички участващи в раждането от оня свят. Без таткото, по възможност, така също се улесняват нещата.

Да, на идейно ниво е много гот да има друга организация – но на идейно ниво си говорим само във втори курс в университета, проблемите идват when the rubber meets the road. А, да, на идейно ниво може да си говориш, ако за това ще получиш едни европари. Иначе на практика със сигурност може да ти направят мега-куул родилна зала- срещу съответното заплащане. Обаче ако искаш нещата да са безплатни за всички, със сигурност ще има някои компромиси. Да, в САЩ може да имаш всякакви глезотии по време на раждане…срещу има-няма 5,000 долара.

И така, цитираното документче едва ли ще промени нещо из основи. Бебетата ще продължат да се раждат бързо и делово, без много церемонии- за щастие ако всичко е наред, това си е напълно достатъчно; прекаленото фокусиране върху нещо, което не може да контролираш, може да ти скапе доста хубави моменти около майчинството. Обаче Миглена „къде са разписани правата на бебето“ Делчева, въпреки моралната си одиозност, накрая се докопа до европарите.

Както се вика- „Честито, майче!“

Мине се не мине, пак някой се газира какво е „отпаднало“ от изучаване в часовете по литература.

Там обаче имат да отпадат още доста неща, преди да се достигне до някаква смисленост.

Нека установим правило номер 1: ако искате да сте запознати с някое произведение…ми прочетете го бе! Да не е под ключ? Гугъл ще го намери, сигурно даже и в библиотеката го има, или някъде у дома.

В такъв смисъл на около 99.9% от нормалните деца ще им е ясно за какво става въпрос още след втория куплет на „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Доста сериозен overkill беше да коментираме това произведение в пети клас. То си е направо фолклорно-литературен вариант на клипче на ИДИЛ. И без него има родолюбие. (Между другото, ИДИЛ е по-благозвучно, ДАЕШ е тъпо, не е обидно за батките в Ракка и не значи „козое§ци от пустинята“, както сигурно си мислят повечето журналя).

Разбира се, мистерия остава как после да научиш децата да не мразят различните и да са политкоректни, но хайде, трябва да има някаква двумисъл, затова дайте и другата поема, от която сънувам кошмари, Кочо. То си е направо Sophie’s Choice на стероиди. Тенк ю, изпитвам огромно родолюбие, като си погледна децата и отнякъде ми изникват спомени за тая поема. Добре че Кочо има само едно, в моя случай никой няма да има чак толкова голямо родолюбие…а, само гръцкият Капитан Михалис, той е бил многодетен суициден татко, ама не се е наложило, епизодът е само временна заплаха в романа. Пък и той е имал огнестрелно оръжие.

Мили деца, литература не се учи с насилие и тероризъм, държейки те на мушка, докато прочетеш едно произведение и критиката към него. Литература се учи, като ти издадат карта за голямата Невидима библиотека, или за Непрочетената библиотека на Умберто Еко. Еко не е чел Кочо и Йово, но ги познава, тоест знае, че може да има такова нещо някъде из фолклора и литературата, и може да ги реферира. Защото не самото произведение е важно, а имагиналните (точно така, имагинални, от Mundus Imaginalis) идеи зад нея.

Ако един човек възприеме произведението, но не и идеите зад него, то това е само козметична култура. Още по-зле, върху нея като плесен се заселват нови идеи и идеологии, като така се изменя целия смисъл на произведението и то от радикално става послушно, инструмент на поредните овластени.

Например паисиевата История не е точно история, защото Паисий Хилендарски е исихаст и е написал манифест на исихазма. Той влиза и излиза от реката на историята, като непрекъснато напомня не за царе и битки, а за вътрешната същност на народа sub specie aeternitatis. Или както е казал Йода, luminous beings we are, not this crude flesh. Ще пропусна паисиевите забележки за „най-мръсните племена с най-мръсните езици“, щото трябва да сме политкоректни и да ги приютяваме, а Паисий би се хванал за главата пак заради неразумните юроди.

В такъв аспект българите може да научат повече за българщината от Робинзон Крузо, защото и там невидимата страна на нещата е свързана с вътрешната мотивация, волята да създадеш смисъл от нищото, да работиш с тия материали, които имаш, ако и да не си в перфектна ситуация.

А най-гот ще е да си учим по „тъпата“ американска система, в която няма нищо задължително, но може да вземеш която и да е книга и да пишеш есета по нея. Та нека направим един голям, широк и дълбок списък и да видим как учениците ще навигират в литературните води и докъде ще се спуснат с подводници. Пък може и да открият повече смисъл, защото най-големият грях е да прочетеш някое произведение в неподходящ момент и то да не остави следа върху теб.

Неподходящ момент е, когато си отегчен, гладен, схванат, изобщо- когато си в класна стая.

Та вместо да ковем литературни окови, нека се запитаме защо българчетата не щат да си намерят сами книжки за четене, ами трябва поредното „Пенчо бре, чети!“.

И така няма да се стига до парадокса, че горният сравнително грамотен текст е писан от човек, който някак е изкарал оценка от романа Тютюн, без да е прочел и една трета от него, а от тая една трета нямам спомен за друго, освен че съм чела някакви думи…

Но определено имаме нужда от Интервю с вампир в програмата. Някъде къмто 9-10 клас, като те тресне правилния микс от пубертетски хормони и екзистенциално шубе.

Тъй като определено имаме проблем с религията на мира, социалната правда и мултикултурализма: още един поглед върху това защо в крайна сметка ислямският свят е притеснителен.

Не мога да не забележа, че пристъпвайки границата дори на най-близката държава с преобладаващо вероизповедание ислям, забелязвам колко готини са мъжете. Едновременно обаче ми се струват и заплашителни, и леко отвратителни.

Чак след години и малко анализ се усетих къде другада съм виждала тая комбинация от самоувереност, граничеща с нахалство и известна прекаленост и неконтролируемост на поведението. Но пък такива хора са толкова сладки…

Обикновено това са децата между 2 и 5 години. Много сладки, но и в най-чепатата и нецивилизована възраст, когато почти не са хора.

Наскоро четох, че в ислямския свят децата, особено момчетата, се гледат с много малко правила и натиск, а после в училище с много авторитарност и дори физически наказания. Няма Монтесори, няма дисциплина. Та явно мъжете в тия страни не са подложени на достатъчно ранно култивиране и винаги си остават със самоконтрола на 2-5 годишни. Та затова си играят с опасни играчки около големия сахарски пясъчник. Една голяма брадясала детска градина.

Силно съчувствам на жените в ислямския свят. Позволили са на всичките тия toddlers да им се качат перманентно на главата. Изпълняват им всичките прищевки, само и само да не пискат- защото когато малкото ти дете на 3-5 се бунтува, е сладко; ако същото дете имаше АК-47, можеше и да те убие хладнокръвно, ако ти се поядоса, че не му взимаш сладолед. Та какво им остава на тия жени, освен да пораснат много повече. Жените в ислямския свят носят неизличимите и лесно разпознаваеми белези на хора, кото са живели с малки тирани и са видели зор. Не може да не забелязвате разликата между хищническия поглед на мъжа и кроткия, силно философски поглед на 99.99% от жените.

Дали е култура или политика, или изпуснат родителски момент още преди хиляда години, обаче ей това качество на ислямския свят ме тревожи. Просто съм свикнала да живея в свят, в който на жената й е дадено да се държи малко по-детски (бих казала на ниво 6-7 годинки), докато мъжете са малко по-мачкани и са придобили по-замислен поглед. Затова хич не ми говорете за изповядващите исляма в България- на културно ниво повечето са отглеждани с по-строг модел, макар да има известни тенденции да се качват на главите на колективните си майки, тоест женската част от населението.

Това, което е мрачно и опасно при хората е именно глупостта и липсата на контрол. Ей затова изпитвам фобия от ислямския свят- не защото съм толкова тесногръда и глупава, че да изпитвам фобия от иначе ефирната теология на чисто религиозния ислям.

Не, просто имам пресен опит с toddlers.

Там, ако не се пипа хем здраво, хем деликатно, се стига до доста toddlerism актове.

 

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 131 other followers