Мине се не мине, пак някой се газира какво е „отпаднало“ от изучаване в часовете по литература.

Там обаче имат да отпадат още доста неща, преди да се достигне до някаква смисленост.

Нека установим правило номер 1: ако искате да сте запознати с някое произведение…ми прочетете го бе! Да не е под ключ? Гугъл ще го намери, сигурно даже и в библиотеката го има, или някъде у дома.

В такъв смисъл на около 99.9% от нормалните деца ще им е ясно за какво става въпрос още след втория куплет на „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Доста сериозен overkill беше да коментираме това произведение в пети клас. То си е направо фолклорно-литературен вариант на клипче на ИДИЛ. И без него има родолюбие. (Между другото, ИДИЛ е по-благозвучно, ДАЕШ е тъпо, не е обидно за батките в Ракка и не значи „козое§ци от пустинята“, както сигурно си мислят повечето журналя).

Разбира се, мистерия остава как после да научиш децата да не мразят различните и да са политкоректни, но хайде, трябва да има някаква двумисъл, затова дайте и другата поема, от която сънувам кошмари, Кочо. То си е направо Sophie’s Choice на стероиди. Тенк ю, изпитвам огромно родолюбие, като си погледна децата и отнякъде ми изникват спомени за тая поема. Добре че Кочо има само едно, в моя случай никой няма да има чак толкова голямо родолюбие…а, само гръцкият Капитан Михалис, той е бил многодетен суициден татко, ама не се е наложило, епизодът е само временна заплаха в романа. Пък и той е имал огнестрелно оръжие.

Мили деца, литература не се учи с насилие и тероризъм, държейки те на мушка, докато прочетеш едно произведение и критиката към него. Литература се учи, като ти издадат карта за голямата Невидима библиотека, или за Непрочетената библиотека на Умберто Еко. Еко не е чел Кочо и Йово, но ги познава, тоест знае, че може да има такова нещо някъде из фолклора и литературата, и може да ги реферира. Защото не самото произведение е важно, а имагиналните (точно така, имагинални, от Mundus Imaginalis) идеи зад нея.

Ако един човек възприеме произведението, но не и идеите зад него, то това е само козметична култура. Още по-зле, върху нея като плесен се заселват нови идеи и идеологии, като така се изменя целия смисъл на произведението и то от радикално става послушно, инструмент на поредните овластени.

Например паисиевата История не е точно история, защото Паисий Хилендарски е исихаст и е написал манифест на исихазма. Той влиза и излиза от реката на историята, като непрекъснато напомня не за царе и битки, а за вътрешната същност на народа sub specie aeternitatis. Или както е казал Йода, luminous beings we are, not this crude flesh. Ще пропусна паисиевите забележки за „най-мръсните племена с най-мръсните езици“, щото трябва да сме политкоректни и да ги приютяваме, а Паисий би се хванал за главата пак заради неразумните юроди.

В такъв аспект българите може да научат повече за българщината от Робинзон Крузо, защото и там невидимата страна на нещата е свързана с вътрешната мотивация, волята да създадеш смисъл от нищото, да работиш с тия материали, които имаш, ако и да не си в перфектна ситуация.

А най-гот ще е да си учим по „тъпата“ американска система, в която няма нищо задължително, но може да вземеш която и да е книга и да пишеш есета по нея. Та нека направим един голям, широк и дълбок списък и да видим как учениците ще навигират в литературните води и докъде ще се спуснат с подводници. Пък може и да открият повече смисъл, защото най-големият грях е да прочетеш някое произведение в неподходящ момент и то да не остави следа върху теб.

Неподходящ момент е, когато си отегчен, гладен, схванат, изобщо- когато си в класна стая.

Та вместо да ковем литературни окови, нека се запитаме защо българчетата не щат да си намерят сами книжки за четене, ами трябва поредното „Пенчо бре, чети!“.

И така няма да се стига до парадокса, че горният сравнително грамотен текст е писан от човек, който някак е изкарал оценка от романа Тютюн, без да е прочел и една трета от него, а от тая една трета нямам спомен за друго, освен че съм чела някакви думи…

Но определено имаме нужда от Интервю с вампир в програмата. Някъде къмто 9-10 клас, като те тресне правилния микс от пубертетски хормони и екзистенциално шубе.

Тъй като определено имаме проблем с религията на мира, социалната правда и мултикултурализма: още един поглед върху това защо в крайна сметка ислямският свят е притеснителен.

Не мога да не забележа, че пристъпвайки границата дори на най-близката държава с преобладаващо вероизповедание ислям, забелязвам колко готини са мъжете. Едновременно обаче ми се струват и заплашителни, и леко отвратителни.

Чак след години и малко анализ се усетих къде другада съм виждала тая комбинация от самоувереност, граничеща с нахалство и известна прекаленост и неконтролируемост на поведението. Но пък такива хора са толкова сладки…

Обикновено това са децата между 2 и 5 години. Много сладки, но и в най-чепатата и нецивилизована възраст, когато почти не са хора.

Наскоро четох, че в ислямския свят децата, особено момчетата, се гледат с много малко правила и натиск, а после в училище с много авторитарност и дори физически наказания. Няма Монтесори, няма дисциплина. Та явно мъжете в тия страни не са подложени на достатъчно ранно култивиране и винаги си остават със самоконтрола на 2-5 годишни. Та затова си играят с опасни играчки около големия сахарски пясъчник. Една голяма брадясала детска градина.

Силно съчувствам на жените в ислямския свят. Позволили са на всичките тия toddlers да им се качат перманентно на главата. Изпълняват им всичките прищевки, само и само да не пискат- защото когато малкото ти дете на 3-5 се бунтува, е сладко; ако същото дете имаше АК-47, можеше и да те убие хладнокръвно, ако ти се поядоса, че не му взимаш сладолед. Та какво им остава на тия жени, освен да пораснат много повече. Жените в ислямския свят носят неизличимите и лесно разпознаваеми белези на хора, кото са живели с малки тирани и са видели зор. Не може да не забелязвате разликата между хищническия поглед на мъжа и кроткия, силно философски поглед на 99.99% от жените.

Дали е култура или политика, или изпуснат родителски момент още преди хиляда години, обаче ей това качество на ислямския свят ме тревожи. Просто съм свикнала да живея в свят, в който на жената й е дадено да се държи малко по-детски (бих казала на ниво 6-7 годинки), докато мъжете са малко по-мачкани и са придобили по-замислен поглед. Затова хич не ми говорете за изповядващите исляма в България- на културно ниво повечето са отглеждани с по-строг модел, макар да има известни тенденции да се качват на главите на колективните си майки, тоест женската част от населението.

Това, което е мрачно и опасно при хората е именно глупостта и липсата на контрол. Ей затова изпитвам фобия от ислямския свят- не защото съм толкова тесногръда и глупава, че да изпитвам фобия от иначе ефирната теология на чисто религиозния ислям.

Не, просто имам пресен опит с toddlers.

Там, ако не се пипа хем здраво, хем деликатно, се стига до доста toddlerism актове.

 

…или какво е да не излизаш от дома 40 дни и 40 нощи.

Зимното бебе си е особен вид удоволствие.

Ако човек чете из нета, ще види, че било ключово за младата майка да се забавлява и да е активна.

Да, ама не. Правилният подход след раждане, особено трето, е да се отдадеш на мързел и да намалиш активността. Оказа се, че има определен чар в това да си стоиш у дома, наполовина принудително. Не че някой ме спира да излизам, просто няма особен смисъл. А когато човек си постои на задника, се вижда, че в тази дейност има определен душевен комфорт, който лесно се губи, водейки „активен и динамичен“ живот.

С третото дете вече всичко е за душата- няма го това усещане, че пропускаш живота, защото това, което правиш, си е животът. А ранните мигове с бебето са много бързи и именно те не трябва да се изпускат- всичко останало си е общо взето еднакво, хем лъскаво, хем скучно; хем уж е дейност за свободното време, хем уморява. А новородените докато се усетиш и тайничко са качили един килограм, превръщайки се вече в истински бебета, завинаги оставяйки зад себе си фазата „странно извънземно“. Мда, завинаги, защото следващата ми близка среща с бебета ще е в сезона на внуците. Та затова реших да не си хабя силите за обикаляне наоколо, ами ей така да седя и спокойно да гледам какво се случва.

За тия 40 дни, изтичащи след около седмица, разбрах, че в доста голяма част от живота си съм бързала или са ме карали да бързам, за да не изпусна нещо. Това е лош навик, който честичко ми е пречил да забележа истински важното и да действам с хъс, но затова пък малко необмислено и с недобре разпределена енергия.

Казват, че навик се изгражда за 40 дни- та се надявам да съм си изградила навик да действам бавно и добре да си преценявам нивата на енергия.

Освен когато трябва да наблюдавам измислиците на малката какичка- тогава ускорявам от 0 до 100 за една наносекунда, иначе стават бели. Но за това пък си има домакинска хартия…

В такъв състав приключихме годината- или с други думи, вече имам повече деца от прабаба си, народени на принципа „всяка година-гадина“.

Оттук нататък чувствам странна еуфория и пак се усещам като момиче, защото съм наясно, че излязох от кривия и рисков завой, наречен детеродни години. Да, магическо е, обаче също така е много релаксиращо да знаеш, че повече няма да го има упражнението по бременност и раждане. Бих казала, че донякъде е меланхолично, но не колкото да ме накаца див натализъм и да народя 10, само защото съм пристрастена към усещането. Thanks but no thanks.

За три бременности открих, че физиологията ми работи все по-чудесно, а след всяко раждане се възстановявам все по-бързо. Дори се оказва, че вместо да се разтегли, съедигинтелната тъкан на корема ми става все по-твърда и последния път се върна на мястото си за ден и половина.

Лошото е, че тялото ми скатава като стар войник и вместо да изсипва всичките ресурси на плода, гледа да мине с минималното, което значи- дребни бебета. Затова и няма повече, щото следващите ще са много прецакани. Пък и нещо почнаха да излизат момичета, та ако продължа, ситуацията може да стане критична, да не говорим за риска от близнаци, също поради напредващата ми възраст. За щастие бебетата си намират начин да пораснат светкавично след раждането, щото вече нямам нерви да й броя храненията и интервалите, та понякога се нарежда на опашка за мляко по 2-3 пъти.

Хубавото е, че поне третото дете като че ли прилича на мен. За другите казвам, че не са от мен.

Лошото е, че в 21 век жената все още се смята за някакъв вид хем малоумно, хем злобно и хитро съзнание. Имах късмета да съм слаба бременна- не просто слаба, ами направо с кльощав вид, поради наличието на toddler и липсата на време да си полежавам и да преяждам. Та около 9-я месец следящата ми лекарка ми сервира, че бебето ми е дребно. За което, разбира се, аз съм виновна, защото не съм се превърнала в пухтящ слон. В следващия месец се опитвам да преяждам, което си е трудно упражнение в напреднала бременност. Бебето ми така и не се ражда голямо, и то не защото злобната му кльощава майка е на диета, а защото се оказва, че яко се е омотало с пъпната си връв, че я е вързало и на възел. Та така- вместо да ме следят като орлици и да записват тонове, щото при такава ситуация няколко грешни движения могат да доведат до трагедия, акушерки и лекарки ми се карат, че не съм дебела. Thanks, bitches! Трябваше да отида при лекар-мъж, за да провери дали всичко е наред. За щастие беше достатъчно наред, та сега си гледам бебето. Обаче нито 3Д, нито 5Д с долби съраунд могат да ти кажат дали бебето не си е настъпило пъпната връв. За тази цел съветвам всяка бременна накрая параноично да ходи на записи на тонове и да кара лекаря да включва режим на ехографа, който следи кръвоток, а не просто да зяпа безцелно и да прави неточни измервания. За нещастие в БГ тенденцията е обратна- трепери се над ранни бременности в 5 г. с., а на финала в някои практики липсва внимание какво се случва. А майчината утроба е колкото безопасно, толкова и смъртоносно място. Още една причина да се радвам, че вече няма да изкарам няколко месеца в напрежение, което с всяка бременност се засилва все повече.

При тази ситуация следва да отбележа за протокола, че при третото дете вече е пълен непукизъм дали ще има окситоцин, разделяне с бебето или каквото е там- стига накрая да сте у дома след 3 дни. Нито пък ме обзе романтика за домашно раждане, щото със злата система раждам за 3 часа, а не ми се занимава да ми отнеме 12-24 часа. Третото раждане боли, но болката вече е по-скоро досадна, няма екзотика. А след 50 забърсвания и премитания на дребни белички из къщи имам изключително нисък праг за досадни и повтарящи се дейности- каквито са контракциите. Така че колкото по-малко и кратко, толкова по-добре.

Лошото е, че демографската картина на България не е готина. Двама лекари ми излизат с една и съща реплика- я, българка с трето дете! А акушерката ме пита- кога успя да родиш 3, много си малка (малка на 33? доста относително, макар че майката с първо дете в стаята до мен се оказа наборка). Да видим как ще изглеждат нещата след известно време, с тия поколения от късно родени единствени деца…

И на въпроса как ще обръщам внимание на 3 деца: ами няма. Целта е не аз да ги гледам и да насочвам прожектора на вниманието, а те да внимават в картинката и да разберат какво се прави и какво не се прави.

tl;dr версията на отговора „Защо съм нетолерантна и съм загубила всякакви прогресивни навици?“- защото в момента гледам тодлър и съм в режим „оранжево“ по няколко часа на ден. Защото непрекснато филтрирам реалността за опасности.

Дългата версия: в класификацията на някои израелски школи по сигурността човек може да е в пет състояния на тревога/действие. В режим „бяло“ човек е абсолютна патка, която не се оглежда, загубена е в плейлиста или собствените мисли. В режим жълто пасивно оглеждаш средата и можеш да забележиш подозрителни за опасност събития, шумове, хора. В този режим може да си непрекъснато. В режим оранжево вече активно оглеждаш средата за опасности, преценяваш хората, проследяваш движения, чанти, изражения- или други релевантни заплахи. В това състояние може да останеш няколко часа, уморително е обаче. В режим червено си готов за действие (до 20 мин. готовност, след това бдителността пада), а в режим черно ти пада пердето и действаш.

Така, проблемът е, че за съвременния човек има някакъв натиск не просто да живее мирно, а да е постоянно в режим бяло, да е позитивен, да „не се страхува“, да не е параноичен. Изобщо, да си живее като голяма бяла птица и да се чуди откъде му е дошло. Ако има проблем, очаква се да не правиш нищо по въпроса, но да останеш в предишното си безметежно състояние, с което явно демонстрираш, че не те е страх. Само че това не е липса на страх, това е апатия и самоприспиване.

Тази статия е доста критична и директна, но добре описва състоянието на последните поколения. Апатия, не мир- защото мирът е като почистването на дома, не можеш да си кажеш- о, чисто е, няма да пипам, защото докато се обърнеш, вече ще е мръсно. Има нужда от непрекъснато оглеждане и периодично поддържане.

Не, парижкият живот не е някаква даденост, която се е появила цяла и чудодейно. Просто предишните поколения са я извоювали, днешните я ползват. Стадото овце забелязва, че е в безопасност и си мисли, че заслугата е негова, а не на овчаря, кучетатата и оградите. Даже може дотолкова да си повярва, че да гласува да се махнат овчарите, кучетата и оградите. И след това да настоява, че със своето миролюбие и безпроблемно битие ще продължи да произвежда безопасност.

Ама не става по този начин.

От една страна някакви младежи се борят кой ще е по-корав, с повече чест и какво ли не…от другата страна- кой ще е по-хипстър, ироничен и почти безобиден.

Някой ще го отнесе в тази ситуация.

Но аз лично нямам намерение да съм напълно отдадена на илюзията за безобидно, безопасно съществуване като някакво основно качество, което се появява от самосебе си и едни лоши хора искат да го разрушат. Наясно съм, че за да се опазиш, трябват активни действия и активно мислене.

Иначе щях да съм на нивото на детето си, което си мисли, че светът е безобиден.

Но дори детето ми си прави всеки ден изводи, че има опасности, падания и твърди повърхности. И за щастие реагира адекватно.

 

Ако сте американска студентка, напиете се и се събудите със спомен, че сте правили секс, но не е било гот…сте изнасилена, а човекът трябва да си посипе главата с пепел заради цис-сексуалната си бяла привилегия. Ако сте шведка и ви изнасили мигрант или 10…културни особености, за които хората не са виновни, те бягат от война.

Не може да наричате мигрантите „орки“, защото това е дехуманизиращ език. Същевременно е приемливо да дехуманизираме неродените, като ги наричаме „фетус“.

Не може да се молите за Париж, защото религията е виновна за събитията. Същевременно религията не е причина за тероризма.

В Белгия си пазят кожите, защото въдят джихадисти в брюкселски квартали. Същевременно подкрепят правото на млада, здрава и права женица да сложи край на живота си, щото не е на кеф. Ми не може ли да я пуснат да мине през квартала с джихадисти.

Изобщо- от meme-та може да избръмчите, внимавайте какви знамена си слагате на профила, да не се наложи накрая да развяваме бяло знаме.

Днес ще си разказваме приказки, за да разберем в крайна сметка защо минат се не минат 300 години и в Париж падат глави.

Първо, ще си кажем, че религията въобще не е глупаво нещо. Напротив, чудесна идея е, само че от време на време предизвиква голяма беля, поради ред причини.

Но кое всъщност е религия? Ще започнем с едно простичко свойство на човека, а именно- да се чувства некомфортно в света си. От древността, че дори и от предисторията, човек има свойството да „изчерпва света“- да види, че всичките му биологични, конкретни, предсказуеми възприятия са недостатъчни. Различните хора в различен момент достигат до това осъзнаване- някои са добре приспособени към света, така че никога не го изчерпват или намират начин да се приспят отново, особено ако светът предлага по-голямо богатство от удоволствия. За други никое удоволствие не е достатъчно, всичко губи вкус.

Въпросът е и какво правят хората, когато изчерпят възприятието за света. Някои се отчайват и се самоубиват. Втори пишат философски романи и се погнусяват. Други са по-чувствителни и виждат, че отвъд границите на човешкия свят има възможности, които хем са напълно различни от света, хем могат по странен начин да променят света и да върнат вкуса на живота. За някои хора такъв вид преживяване и виждане се случва веднъж, просветва като светкавица; за други достъпът до мястото „отвъд ръба на света“ е ежедневие. С времето някои от хората са успели да видят повече подробности от онова място, да си ги запишат. Открили са и начини да действат в света, които да ги отвеждат по-близо и по-лесно до източника на смисъл. Започва да изкристализира нещо, което някой ден ще наречем „религия“.

Проблемът е, че светът извън възприятието трудно комуникира със света на хората. Понякога дори е комично, защото се налага човек да извършва поредица от нелогични наглед действия, за да продължи връзката с този свят. Без претенции за ексклузивност, тези действия включват неща като: пускане на дълга коса, бръснене на главата, ядене на определени храни, въздържане от храни, ходене на определени места, кракът ти да не стъпва на определени места, много секс, никакъв секс, много работа, тотална неподвижност, придаване на важност на мъжете, придаване на важност на жените и изобщо цял набор от органичения и принуди, които никога не биха произтекли само от биологичната ни природа.

С времето обаче се оказва, че човешкото животно се развива доста добре, ако е изложено на такива самоналожени действия, които пък уж идват „от нищото“. В света извън възприятието започват да се появяват личности с различни характеристики- от вселенски, почти безлични до много близки до хората. Наричаме ги богове или духове. Малко по малко, според климата, решаваме, че ще вършим някакви неща заради тях. Някои обичат ром и пури, други- парфюм и пиле с ориз, трети са идиоти и искат човешки жертви. Човекът дава каквото има и каквото може и то не защото е примитивен, а защото е доста умен, защото във всяка епоха успява да се усети, че светът не е всичко.

Проблемът е, че невъплътените духове си падат малко задници и се гаврят с хората.

Проблемът обаче се решава, ако някой от тези „неща извън света“ решат да се въплътят. Или казано с други думи- да спрат да съществуват в сферата на потенциалното и да преминат през формалността на това да се случат.

В историята на човечеството доста „същества“ извън сферата на нормалното възприятие са търсили и намирали начин по-интимно да комуникират с хората. Имаме шамани, пророци, оракули, дори Аватари- нещо като временни въплъщения, идващи от време на време в света, за да покажат на хората как да правят по-хубаво някои неща. Проблемът е, че тези частични комуникации общо взето постигат само едно: да прецизират още по-добре горния списък от изисквания за човешко поведение. Достигаме до парадокса на всички подобни спиритически религии: от една страна посланието е важно, защото винаги е било важно светът да получава смисъл от „мястото извън света“. От друга страна- няма много файда от цялото това упражнение. Човечеството се уморява и почва да се пита- добре де, за какво беше целият зор, няма ли нещо да стане.

А това, което чакаме да стане е следното: не само светът извън света да има ефект върху нас, а и нашите действия да имат ефект върху онзи свят. Иначе винаги ще си останем животни от месо, а светът на потенциалните същества и възможности завинаги ще си остане нереализиран.

Та има една религия, според която от има-няма 2000 години тези два свята вече са споени, така че човек вече не е животно от месо, което може да изпълнява волята на духовете, но е нещо по-интересно: същество, което може да използва ограниченото си във времето съществуване като трамплин към неограничено съществуване. Същество, което с единия крак е в света, с другия- във вечността.

Проблемът с исляма е, че още е на ниво „да оставим курабийки и мляко за джиновете“. Именно затова има толкова правила, които всички трябва да спазват- защото още не се е случила спойката между двата свята. Правилата се множат, спойката обаче не се случва.

Някои ще кажат- ама то и християнството има хиляди условности. Да, но те не са задължителни. Те са помощни средства, защото в крайна сметка всеки човек трябва да свърши някаква част от работата и да прикрепи своето лично битие към битието на вечността. Различните случаи използват различен набор- някои са монаси от деца, други обаче ядат, пият и се кефят на живота до около час преди смъртта си и пак стават светци само с три думи. В Корана има строго правило за прелюбодейките; в християнските писания обаче има няколко различни пътища за разрешаване на проблема, така че в крайна сметка дори да се е случил фал, накрая пак да има резултат. В исляма няма Мария-Магдалена, убили са я надлежно с камъни.

Защото- важен е резултатът, само по себе си спазването на правила, както се съгласихме, е идиотско и уморително и за отделния човек, и за човечеството.

За съжаление една религия все още държи най-вече на спазването на правила- униформени, детайлни, гаврещи се с човека правила. Просто защото Аллах все още е призрак, който може би иска по-интимна връзка с материалния свят, но не намира начин да я осъществи. А може би вратата се отваря само веднъж и повече няма нужда…във всеки случай, ядосаните призраци си го изкарват на хората, при това- отново с изисквания и правила. Дори може да те накарат да се самовзривиш, защото ромът и пурите не им стигат…

Човек винаги ще е гладен за смисъл, винаги ще търси действия, с които да надвиши биологичната си природа.

Въпросът е в процеса да не изпростее съвсем. Иначе става част от групировката РЕЗИЛ…

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 127 other followers