От суета или за пари, на един малък процент от хората им се налага да седнат и да пишат. Сядането рядко бива последвано от незабавно писане, а по-скоро от кършене на китки. Ще се опитам да обясня защо използваме този отчаян кинетичен акт пред творческото безсилие. Обяснението ми се базира на това, което съм разбрала до момента от когнитивната наука и малко лични наблюдения.
И така, седнали сме на стола и най-малко ни се иска да сме седнали. По-скоро е наложително да избършем малко прах, да хвърлим боклука, да варим сладко и да си лакираме ноктите на краката. Писането боли!
Но- трябва да се пише! Трябва да използваме мозъка си, но сме неподвижни, а природата е изхабила ресурс за нервна система, за да може да се движим адаптивно. На морския корал никога няма да му хрумне и една мисъл, няма да се самоорганизира, за да манипулира символи и да използва език. Това навежда на теориите, че съзнанието и езикът ни са плод на екологично развитие, а не само на логически операции, реализирани по някакъв начин в материята. Съзнанието и езикът ни са тясно свързани с движението и затова сега ви е адски некомфортно да седите в стола и да произвеждате думи. А преди да седнете имахте толкова много неща за казване!
С пот и кафе обаче идва един момент, в който написвате нещо успешно по дадена тема: чели сте достатъчно, били сте задълбочени, стигнали сте до някои доста оригинални аналогии, метафори, писали сте кратко, ясно и жизнено. Ще станете от стола с нещо като фантомна болка, нещо, което не е точно главоболие.
Помислете върху термина “схващам”. Веднага си представям невидима ръка, с която хващам идея. Няма как, от този материал е произведено съзнанието и езикът ми. След като съм спряла със схващането, усещам нещо като болката на фантомния крайник, онази невидима ръка, която е израснала в следствие на писателското упражнение. Колкото повече използвам този невидим орган за схващане, толкова повече той остава перманентно с мен.
Ето как писането ще стане по-малко болезнено. Просто с времето ще трябва да поработите върху изработването на още фантомни крайници- ръце, крака, пипала или нещо съвсем друго, за да може уверено да се движите в света на думите. Ако не влеете от живота на движението в думите, ще пишете разсеяно и гпуповато. Такива думи за самите себе си може да наведат на мисли, които да се разминават с реалността. Само символното манипулиране на думите няма да донесе реалистичен смисъл: ще трябва да ги вплетете в метафорите на движението.
За да стане това, бъдете търпеливи, докато израсте фантомното тяло на писател. Само с такъв двойник ще може да стъпите в света на думите и да ги използвате смислено, без да си причинявате главоболие. Кърт Вонегът казва, че писането е мръсна работа и трябва да се прави тайно. Правете го тайно, поне докато не изградите достатъчно силно и мускулесто писателско тяло, което да може да се показва на плажа.
Бих искала от някой битпазар странен търговец да ми продаде магически очила, с които да мога да виждам фантомното тяло на писателя, създал книгата, която чета. Някои ще са като скулптура на Роден, впечатляващи само с един детайл. Други ще са слабовати, но със сръчни пръсти. Трети може да са чудовища с пипала, но всеки добър писател ще има специфично и жизнено въображаемо тяло, добре нахранено и отпочинало, за да седне и да не се върти на стола, вместо да пише.
Още по-важно от това да не станете от стола е читателят да не реши да се движи, като захвъли книгата и отиде на разходка. За щастие дори без магическите очила читателят ще разбере доколко думите са преживени през фантомното Ви тяло и няма да се чувства неловко, докато стои на едно място като морска гъба.
За да се чувства част от играта, читателят трябва да стане част от метафората. Ето как майсторът Набоков болезнено ни кара да се поставим на мястото на нимфолепта, буквално да заемем неговото тяло:
“you have to be an artist and a madman, a creature of infinite melancholy, with a bubble of hot poison in your loins and a super-voluptuous flame permanently aglow in your subtle spine (oh, how you have to cringe and hide!), in order to discern at once, by ineffable signs–the slightly feline outline of a cheekbone, the slenderness of a downy limbs, and other indices which despair and shame and tears of tenderness forbid me to tabulate–the little deadly demon among the wholesome children; she stands unrecognized by them and unconscious herself of her fantastic power.”
Моето писателско тяло все още е на малко, пълничко момиченце с дълга опашка и елфически уши, малко тромаво, но неспирно катерещо се по дървета и огради. Едва ли скоро ще мога да произведа метафора като горната, която да изгради цял свят за читателя. Някой ден може да се превърна и в чудовище с пипала, но зависи от жанра. Дотогава ще взимам пример от титаните на литературата (онези с големите мускулести писателски тела) или пък уродливите хомункули, пъплещи по страниците на модните романчета.
Другите изкуства имат предимството да използват физическото тяло- дали ще държи четка или ще свири на инструмент, няма я тази нужда от болезненото израстване на фантомни крайници (за целите на нон-фикшън в областта на социалните науки) или цяло тяло (за целите на епичен роман). Ако пък случайно романът напира да се напише, значи сте творили в главата си и вече сте изградили писателско тяло. Тогава- сядайте и пишете, но после не забравяйте да редактирате, че да не стане като този епос.
Когато приключите със стола, направете 10 лицеви опори, излезте на разходка или насечете малко дърва- това ще се отрази добре и на писателското, и на физическото тяло.
