Най-интересно е да мислиш за наука, докато правиш тривиални неща. По темата за мозъка и способностите:

Ако имаш малко жилище, то може да е много функционално, но изисква внимание и подръжка, както и планиране и организация. В по-голямо жилище може да цари повече „творчески хаос“, защото си има стаи за всичко.

Аз като домакиня имам и сравнително малък апартамент, а и по-малък мозък с по-малко моторни неврони. Затова гледам да не изкарвам повече предмети, отколкото мога да прибера. Пък и трябва да действам по-бавничко и да не създавам хаос. Защото всяка грешка се вижда прекалено лесно.

От друга страна, хич не е добре да имаш просторно жилище, което обаче е трудно за отопляване и отнякъде става течение. Или пък е с лошо изложение и кофти гледка.

Та така за мозъка и архитектурата на връзките му.

Пускам днес компа и Скайп нещо ми се прави на креативен. Ъпдейтва се и ми вика- чакайте, докато подобрим Вашия скайп експириънс.

Фрейминг, майна. Във водещите в момента ИТ компании явно работят умници, но не достатъчно умни. Гугъл например смятат, че новото поколение ще е по-умно, защото има достъп до повече информация. И нямало да чака на опашки, да остава в задръстване- изобщо, ще има ултра гладък експириънс, поне докато има интернет достъп и достатъчно ток.

Откъде по дяволите може Скайп да знае какво е моето „скайп преживяване“, че и да има претенции да го подобрява? Откога имаме претенции, че „преживяването“ е едно и също за повечето хора и е възможно да съберем информацията за него и да го оптимизираме? Може би си харесвам стария Скайп и като го пусна, се получава ефект като от масленката на Марсел Пруст. И някой ми измъква масленката и я заменя с поничка, примерно.

Всъщност, имаме някаква представа за преживяванията на човека от древността, още Платон е написал онова за пещерата и сенките. Само дето в 21 век сме стигнали дотам, че имаме привилегията да гледаме сенките през Гугъл Глас, от което не знам каква файда има. Опитваме се да се наврем в Метапещерата на Платон, да не гледаме дори сенките на нещата, а данни и метаданни за сенките.

И дори никога да не се объркаш, забавиш или попаднеш в задръстване- гарантирано ще си на грешния път…

Едно време се мъчехме да разберем кое е „вечното и непреходното“ в Илиада. Май ще да е човешката глупост, гордост и изобщо способността на хомо сапиенс сапиенс да не се озапти навреме, а да натвори цяла троянска война заради една кифла и зомби апокалипсис заради политкоректност.

Предполагам, че след 1000 години осмокласниците ще се потят над литературен въпрос „Вечното и непреходното за човешката природа в World War Z на Макс Брукс“.

Няколкото урока от тази поучителна книжка са:

The Battle of Yonkers: няма смисъл да използваш ултрамодерни оръжия срещу зомбитата. Бързо ще свършат, а са неефективни. По същия начин почти няма смисъл да използваш хипермодерни костюми и изолатори за някой кихнал, но пък да оставяш стотици ухапани да се качват на самолети и да пристигат на оживени летища.

Русия и ценността на човешкия живот: с нашествието на зомбита руский человек се справя по същество. Когато армията губи бойния си дух, назначават „децимация“, древен метод, в който убиват всеки десети, за да се стегнат останалите. Така в крайна сметка спасяват повече животи. Ако в Русия пристигне болен от Ебола, ще го тикнат в гадна и изолирана болница, няма да го барат много и ще му отслужат православна панихида. Но едва ли ще има след това 50 заразени мед. сестри. А и едва ли ще си прибират техните хора от Африка- като ходи там, може да си поеме лична отговорност за решението. В крайна сметка човешкият живот е ценен, но е ценен, когато е цялостен. Животът на един пациент в Африка, ако ще струва още 20 живота- не е вече в същата философска категория. С прости думи: вече не е човешки живот, а е процес, наречен човешка смърт, където няма какво чак толкова да се прави.

Добрата паника: разни прогресивни медии разправят, че вероятността да се заразиш била малка, математически погледнато. Само че има места, където вероятността е почти 1:1. В други е 1:10 000 000. Това не значи, че средно всички ядем мусака. Тук валидна е високорисковата статистика. Защото оттам идват новите случаи.

Кофтито е, че ебола не е толкова забавна, защото нямаме зомбита за трепане. Но ако беше зомби вирус, сега май щеше да ми се наложи не да пиша, ами да размахвам катаната…

Оказва се, че политиката може да е много организирано и професионално занимание, с наличие на много асистенти и писачи.

Проста и гениална идея: да не гласуваме за личности, а за политики. Може да турим по някой аватар, но за какво ни е човек от плът и кръв? После просто ще назначим експерти, които да имплементират политика номер 5, 3, 8. Само да внимаваме с виц номер 13, щото е за луди.

Вместо списък с личности, да гласуваме за меню от идеи и политики. Хем ще е цедка за грамотност.

Всяка прилика с полувъображаеми лица и събития е случайна и неволна.

Олрайт, предполагам, че някой алгоритъм би прочел това заглавие като за 18+, но точно за това става въпрос, в края на краищата: за вторите деца. А деца без 18+ не стават, освен в определени етноси, ама не говорим за това днес.

Обикновено, когато мама се окоти за пръв път, четем статии от този род. Нормално е цивилните (за да не ви наричам госпожици) да си помислят, че с две деца нещата стават експоненциално по-трудни. Та за да не ме отпишат като цяло от списъка на живите, ето няколко dirty secrets от имането на второ.

Първата бременност и раждане са си една неприятна пренастройка на организма, която може буквално да разболее човек, особено жената от 21 век, която е свикнала да е активна и динамична. Втората обаче…meh. Направо човек става antifragile- колкото повече бой яде, толкова по-як става. Така и с бременността: разклатих 2-3 неща, а тялото ми самоизлекува в последствие още няколко болежки като бонус. Чувствам се като Wolverine. При първото раждане, като ти каже акушерката „Лесно се мама не става!“, ставаш активист и ходиш по протести. При същата реплика втория път отговаряш подобаващо (наум, защото сме дами все пак): „Fuck you too!“

На първото дете му трепериш и говориш. Второто? Ясно е, че няма да му се увреди мозъка, ако мама не го гледа непрекъснато с умиление, дори когато спи- а като не спи му чете Шекспир, за да има ранен старт в живота. За всички останали неща, изискващи треперене, вече има въведена процедура и не ги мислиш.

Имайки предвид горната точка, с първото дете може да съм говорила за пюрета и памперси, но това е заради learning curve. Както казах, вече има процедура и нещата стават на автопилот, та ако ви влече, мога да говоря за всичко от мода до квантова електродинамика. Е, все пак ще говоря за памперси, особено ако е имало някой особено ужасяващ и пълен с вълци и мечки, просто защото е забавно.

Мда, при второто вече доста от бедствията на първото се смятат за хумористични моменти. А и имам шесто чувство, което ме кара в правилния момент да избягам от траекторията на изплютото мляко.

Първото дете може да вземе да стане център на вселената, но с още деца те вече стават „децата“, добавка към централното. А централното- това са възрастните, с техните идеи, стремежи и удоволствия. Ония там, нисичките, си имат детски свят и няма нужда да крада от полагащото се на съпруга (също така втори и също така по-лесен за отглеждане, но това е друга тема), за да осигуря евентуален шанс за Нобелова награда за перфектното ми ново бебенце.

От друга стана, вече сме родители на две деца, което значи, че няма как да не сме по-консервативни политически. За някои либерални идеи просто нямаме време, за други не щем и да помисляме, а трети са ни смешни. Като родители на две деца не сме краткосрочно вторачени в пюренцата и захранването, но вече сме дългосрочно ангажирани с достатъчно нишки на развитие, та някои драми и претенции на цивилните ще минат покрай ушите ни и няма да ни пука- или може да реагираме враждебно, ако много ни издразнят. Approach at your own risk. Но вече сме съвсем друго животно.

Но, разбира се, когато цивилните направят белята и станат новобранци, ще имаме търпение да ги изчакаме, защото знаем, че първия път е трудно. Само се надяваме да не се вживеят прекалено много в ролята на родител на перфектното златно бебе, щото с това може да си изпържиш мозъка.

Disclaimer: и мен ме беше адски шубе да се сдобия с второ, добре че ме изненадаха, иначе не знам как щях да планирам подобен саботаж върху себе си (мислех, че ще е като с първото, тоест див ужас и шок).

И така, живеем хем за бъдещето, хем много повече за момента.

Малката обича оранжеви играчки.

И преди малко ужасно напълни памперса.

…понеже е скучно, да се набъркам в канчето на другарчето…

Към хубавата девойка, която стои на кандърма-кьошето и раздава брошури на партия Атака: моме, айде да подобриш расата и битието на народа, като вместо да се занимаваш с политика, си хванеш мъж, гледаш бебе и въртиш манджи. Както би трябвало да повелява невероятната партия, която ти плаща жълти стотинки с надеждата за бъдещи партийни позиции и евентуално тръпка с оная кръстоска между беловласо джудже и сатир, лидера на партията.

Към грозната девойка, която раздава брошури на някаква новообразувана партия: тениската ти е ужасно оранжева, от нея ме заболява глава. Освен това няма да гласувам за една от ония партии, които държат не само да подпомагат посредствените хора, ами и да ги спонсорират и изкарват на преден план, като накрая превърнат обществото в идиокрация. Не че хубавата девойка не го превръща в идиокрация от грозници, като стои без деца и раздава брошури на уж консервативна партия. Абе марш и двете женки в кухнята! Брошури ще ми раздавате!

Към феновете на Айн Ранд: е, к’во ся, не трябва ли все пак да има някакви правила и държавни регулации, you know, поне що се отнася до high grade explosives?

Към БГ-Мамите: абе научете се на правопис и граматика най-накрая!

Към Тексас: ако могат да четат, да прочетат „Чумата“ от Албер Камю. И да използват всички тия пушки и пищови по предназначение: за карантиниране, а ако не успеят, да ходят да се гръмнат.

Към миризливките на балкона: Марш, гадове! Май сте единствените, които се кефят на хладното и мокро лято, за да се бъцкат до припадък, създавайки огромна и миризлива популация. Третирам ги, все едно пренасят зараза. Така, за тренировка.

Казват, че космическото пътуване нямаше да е толкова бързо, ако все още мислеме в старите си парадигми. Само за сто години скоростта ни стана такава, че да населим и подчиним не само малката си планета, но и космоса. И тогава ми поставиха тази малка задача. Всеки можеше да я свърши, с помощта на технология и глобалната ни база от данни, но беше въпрос на случайност и жребий.

Трябваше да го уловя и да го върна. Надеждата на човечеството, старото малко писмо в бутилка, запечатано с восък и надежди. Вътре: най-старата ни ценност, златото. И най-новата, информацията. Златна плоча, като тия, на които древните са изсичали непроменимите си закони. Или бяха каменни- но като че ли може да има непроменими закони. Нямаше да сме такива, ако вярвахме в непроменими закони.

То летеше някъде отвъд предела на Слънчевата система, без посока и навигация, малко, спящо и на практика обречено. Но все пак- там, където можеше да го намери и друга цивилизация и да научи за човечеството. Работата беше там, че човечеството се беше променило. А да им покажеш онова…то беше все едно да поканиш гости, а кухнята ти да е с оная ужасна мода от 2050-та година, дори не искам да я споменавам.

Не можеше да излъжем така напредналата цивилизация. Как ли щеше да се смее, ако видеше, че човечеството рисува телата си различни, и то толкова смешно различни. Едното, с прекалено развити ключици и делтоиди, с ъгловати мускули, все едно има нужда от агресия или физически труд. А другото, още по-гротескно, с деформирани кости, все едно е допустимо за едно когнитивно високофункционално същество да използва тялото си за, моля ви се, създаването на друго същество. И тези две фигури, голи, трябваше да са посланниците на човечеството!

Добре че космическото пътуване вече е бързо, защото само преди 100 години никой не би и сънувал да улови наново така наречения Voyager (все едно хората са знаели нещо за пътуването в космоса, та да нарекат това писмо в бутилка така гръмко!).

Отне ми три земни стандартни дни да намеря локацията и да достигна целта си. Щях да я изгоря веднага в реактора, но получих заповед да я върна на Земята. Малка сантименталност, може би.

Изненадах се, че искаха да я сложат в музей. Все едно не знаехме достатъчно за старото Човечество. Колко е било тесногръдо и ограничено. Как човешкото същество не е имало право да се самоопределя.

И после с X-317 пихме молекулярно дизайнерско пиво, съобразено с личните ни нива на невромедиатори. Защо не съм като този човек тук?, попита ме, загледана в гравираната в злато фигура отдясно.

О, хайде, не си сменял цвета на очите си от две седмици, отвърнах. Май ти е време за малко разнообразие. А да приличаш на тях…с техните два пола?

Ама защо ти трябва да си чак толкова различен от другите?

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 116 other followers