…или защо да раждаш в частна болница невинаги е голям плюс.

Отивам аз на запис преди няколко дни във ВМИ, за да огледам обстановката. Да отидеш за запис или нон-стрес тест е най-добрия начин да огледаш АГ болниците отвътре. В последните месеци се запознах с офертите на Селена и Пълмед, а наскоро отвориха още една- ДжиМед, която е почти в Брани Поле.

Казвате си- колко са хиляда лева, ще ги прежаля заради отношение, възможност за упойка, избран лекар, малко по-нови стаи.

Но първо да споделя един разговор от ВМИ- Пловдив. Говори си лекарката с акушерките- ами да, то раждането е много хубава клинична пътека. Идва, ражда, стои три дни, е, една на 20 е операция, ама като отвориш клиника, от раждания се получавало добро финансиране. Това ми обясни защо частните родилни домове започнаха да се роят, да прибират оттук-оттам лекари и да добавят към около 440-те лева по НЗОК още такси, допълнителни прегледи и услуги. Дори няма нужда да си правят много реклама, защото си знаем, че в държавните болници, дори всичко да е наред, пак има едно базово ниво на гадост.

Но в крайна сметка защо не реших да си спестя гадостта? Ето защо. Селена, една от по-разработените частни болници, е смехотворно малка. В един коридор е родилна зала, там влизат и посетители, там са и стаите за престой. Нищо чудно, че предлагат епидурална на всички родилки. Посетители има по цял ден и няма да е много гот да чуят как някой крещи.

Другата опция- на 600 метра от Селена, Пълмед, искат 1040 лева за какъвто вид раждане искаш. Изненадах се, че иначе добрия следящ лекар загатна, че може втория път да родя планово секцио по избор. Но ми станаха досадни с непрестанната реклама на току-що отворилото отделение, пред което копаеха багери все още. А бебетата се раждаха основно със секцио, като по-предсказуемо.

ДжиМед е с по-тънки цени, но е много нова, много малка а и е на противоположния край на града спрямо ВМИ. Прекалено далеч, ако има проблем с майката или бебето.

Но ако все пак човек търси мафиотско секцио без задаване на въпроси- частните клиники са решение.

За мен проблемът беше не паричен, а ме подразни прекалената реклама, плюс възможността и там някой лекар да прояви майсторство и да ме измъчи излишно.

Колкото до храната…може да е „кетъринг“, но в държавната болница всеки си затваря очите и в крайна сметка храната е още по-добра: домашна:)

Поне частните болници можеха да оборудват зала за активно раждане, ама не- пак си е стандартната обстановка и практики.

А да излезеш с бебето си в добра форма- това вече е безценно.

Едва ли има по-подтискащо място от коридора на „Патологична бременност“ във втори корпус на ВМИ Пловдив. Едва ли има и по-обнадеждаващо, в зависимост от гледната точка. Е, наложи ми се в рамките на едни 24 часа да придобия инсайдърска гледна точка.

Да започнем с идеята, че преносването 3-4 дни след термин вече се нарича „патология“. Ако питаш някой привърженик на естественото раждане, ще каже, че това било „вариация на нормалното“. Ако ме питаш мен, не знам дали е патология, но е адски неприемливо- както откъм физически комфорт, така и откъм психически. Та, както казах, отидох да ми родят бебето.

Едва ли има по-чаровен микс от Полет над кукувиче гнездо и The Handmaid’s Tale от това да тръгнеш да раждаш дете в българска болница. Нещо като летен лагер за бременни жени, където всички сме „момичета“, но едновременно с това нещо като войници, които трябва да слушат и изпълняват.

Та в зависимост от гледната точка, преживяването може да е комично, завършващо радостно- или да даде повод за поредната писклива ФБ кампания в стил „а пък те ми направиха клизма, без да ме питат!“.

Разбира се, подписах информирано съгласие, без да го чета. Ако има нещо да става, няма да ме спаси това, че ще си спестя 2-3 дискомфортни процедури. А и опитайте се да си „търсите правата“ пред жена, която носи титлата „професор“ и има десетилетия стаж. Е, светът е малък и точно тази професорка, която едно време преди (цензурирано) години ме е гушкала като бебе, ме приклещи и отлепи околоплодния мехур на бебето. Нещо, от което трудно ще се опазите, ако лекарят реши да ви изненада (ох!).

Но както казах, не е хубаво да се почват ФБ кампании заради 15 секунди дискомфорт. Това е все едно да отидеш да тренираш карате и да се оплачеш, че някой те е настъпил в съблекалнята. Ясно е, че раждането няма да е цветя и рози, та по-добре е да гледаме позитивно.

Следващите 24 часа са микс от добродушно неглижиране и уж нехайно отношение към „момичетата“, но иначе всеки случай е следен изкъсо и подробно. За тия 24 часа ми правят четири записа на тонове, един ехограф и още прегледи и оценки. По пазарни цени, ако някоя дама реши да си набави тези изследвания и наблюдения сама от независим АГ, би трябвало да се бръкне с поне едни 150 лева, плюс разкарване и чакане в пловдивския трафик. И това- при условие, че жената изобщо знае да си поиска такива неща и може да ги организира.

Което ме навежда на мисълта, че ме обявиха за луда как отивам в държавна клиника без избор на екип, или пък в частна. В крайна сметка реших, че както и миналия път, основната работа я върша аз, а ако поканя лекар, има опасност да почне да се прави на майстор, за да си заработи парите и така да ми усложни живота- или пък нищо да не прави и да се набутам, за да може някой да гледа отстрани и да ми казва- давай, добре се справяш. Освен това дефиницията ми за „насилие“ е много по-насилствена от това някоя акушерка с вид на вещичка да те нападне с бръснарско ножче от Втората световна и да ти причини повече травми, отколкото самото раждане. Но и това се преживява. В крайна сметка сигурно е мила жена, а има нещо чаровно в това няколко дърти вещици да се суетят около младо „момиче“, за да го преведат отново по пътеката на майчинството. Джоузеф Кембъл би си запалил пура.

Та след бруталния и насилствен преглед, изкарах около 12 часа с контракции в стил „абе аз контракции ли имам или си внушавам?“. На другата сутрин се оказа, че половината работа по раждането съм я свършила, докато съм дремала. През това време бебето се беше поуморило, на мен ми беше досадно и чак се зарадвах, като казаха- индукция днес.

Е, и малко се поуплаших, защото първата индукция беше на скорост, с избор на лекар, който може би е искал да се прибере навреме или да си заработи хонорара. С радост установих, че индукцията ще я правят акушерки, тоест няма да се правят на майстори и да ускоряват ненужно нещата.

Сега, според някои философски школи дори и капка синтетичен окситоцин ще изпържи мозъка и на майката, и на детето и никога няма да се обичат истински. От друга страна- много е лесно да обичаш дете, което се ражда розово като прасенце след едни три часа контракции, а ти самата си само леко припотена, като от хубава тренировка. Интересно наблюдение: за да имаш спонтанни контракции, трябва работещ мозък. Цяла седмица преди раждането имах контракции, за малко дори да ходя до болницата, ама в момента, в който заспивах, те спираха. Със системата този проблем се решава, тъй като аз съм от хората, които не обичат да ползват собствения си мозък излишно, камо ли за производство на окситоцин, като го има бутилиран.

Та миличките акушерки ме оставиха сам-самичка с щадяща капка от системата. Второто раждане няма нищо общо с първото. Докато в единия случай трябва да се преодолеят доста барикади от чистак новите тъкани, при „гърмяните зайци“ нещата просто се случват, бебето тръгва да излиза. Дори самите контракции не боляха, защото бяхме нацелили сладката среда между глюкозата и окситоцина в системата, та матката ми никога не се умори. А най-неприятната болка е, когато матката се „изпомпи“ като уморен мускул. Единственото нещо, което болеше, бяха лигаментите на корема ми. Между двете бременности тренирах по нов начин и коремната ми област стана като от желязо. Да, ама твърдите лигаменти болят, като се разтягат. За сметка на това този път коремът ми се прибра светкавично.

Комичен момент: в родилна зала наистина имаха „machine that goes Ping!“. Нямам представа какво вършеше, но като чух това Ping!, се позахилих.

Единствената „лоша услуга“, която окситоцинът ми направи, беше, че финалната контракция беше прекалено дълга и бебето се роди като хайваните по Нешънъл Джиографик- наведнъж, без поражения върху мен. АПГАР 9 и 10.

Другия път- за частните болници и защо престоят в АГ отделение те прави ужасен расист.

Явно съм пропуснала да си изрека мантрите, или съм натрупала лоша карма от хейтването на естествените еко-био родилници и кърмачки, щото си стоя бременна вече с три дни закъснение. Биологично не би трябвало да има проблем- но от гледна точка на настроението е сдухващо. Докато чакам, да споделя някои особености и последни моди в българския национален стил на раждане.

(още…)

Всеки път като стане малка простотия или голяма трагедия с МПС и гадни пътни условия, се изреждат пак едни и същи мнения. Няма правила, трябвало знаци, кръгово, камери и глоби. Всички сме били виновни, всички сме правили нарушения (дори да е „калифорнийски знак стоп“ на някои места или качване на гуми на необитаем тротоар). Та затова всички трябва да си причиним подробно и крайно изнервящо затягане на правилата.

Тезата е позната, в по-интелектуалния си вариант „баналността на злото“ е описана от Хана Аренд, докато над кръста се е занимавала с проблемите около нацизма, а под кръста- с Мартин Хайдегер, поддръжник на нацистите. Та според тази мила дама, написала книгата за процеса на Айхман, злото е банално, тоест голямо зло може да извърши абсолютно всеки, поради условията, в които е потопен.

Да, като се качиш на тон и половина метал и нагоре, може да направиш беля. Но не всеки ще направи изцепка. Защото злото не е банално, то е доста ендемично. Вирее в човешката вътрешна същност и ако добре познавам екосистемата на човека, то мога да предположа в кои души злото, импулсивността, високомерието и други грехове са добре култивирани. Виждам в коя вътрешна джунгла живеят хищници.

Проблемът е, че злите хора не могат да се регулират с табели и глоби. Дори да контролираме всяка секундичка от битието, те ще намерят начин да преобърнат правилата. За съжаление сме се разбрали, че човек е неприкосновен, затова не трябва да се гледа каква същност има и какво може, нито какво въди в малката си черна душа. Не, всички сме равни, всички сме социални животни и плод на средата си. Дори невронауката се стреми да покаже, че сме просто сбор от тръпнещи импулси и изливащи се невромедиатори, всичко се движи по разписание и на практика няма такова нещо като свободна воля и съответно отговорност.

Но човек винаги се е опитвал да регулира другите хора, затова в Смелия Нов Свят, където се смятаме за сбор от реакции, се опитваме да регулираме чрез средата и най-вече с наказания. Но как ще ти подейства наказанието, ако си признал, че нямаш вътрешна същност? Съответно нямаш срам, нямаш страх, нито пък онзи непреводим микс от хъс и честолюбие, който гърците наричат „филотимия“. В теб има само сбор от социални правила и нервни импулси, няма нищо централно, няма сърце, което да трепне и да прецени ситуацията по различна логика.

Тия хора си личат. Ходят сред нас. Казват, че хората били равни и злото е банално. Не, сред нас ходят хора, ходят и животни в човешки облик, понякога ходят ангели, но ходят и демони. Злото не е банално, а е екзотично, хитро, арогантно. Личи си по погледа, по блясъка на очите или по-скоро липсата му. По усещането за безнаказаност, което не идва от липсата на глоби, табели и камери, а от липсата на сърце.

Така че няма никакъв смисъл да се наливат пари в мерки на парче, които да изнервят всички, но на практика да не решават проблема със злото. Трябва да спрем да се самоцензурираме и да признаем, че има хора, които са избрали неприемлив път. И вместо да ги смятаме за жертви, да ги смятаме за болест и да се справяме директно с тях. Не да има кампания, от която всички да отнесат частица вина и да забравят, а такава, в която да се знае, че ако постъпиш според правилата на злото, наказанието ще е лично. Няма да има кампании и митинги, нито психоработилници, а просто ще има последствия, и то такива, които да се опитат да пречупят злото във вътрешната същност.

Фантазирам си, няма да стане, виждането за човека като за социална и биологична машина е прекалено залегнало в главите ни. Мислим си, че всички сме машини и всички имаме еднаква склонност да се повреждаме. Но не, повредите не са случайно разпределени в популацията: те се появяват на предсказуеми места.

Затова вместо да слагаме камери срещу трафика, да си сложим невидими камери, които виждат откъде се промъква злото, как нарушава правилата и в крайна сметка как да го лишим от правоуправление. Не на МПС, а на човешката душа.

Що се отнася до „На ръба на утрешния ден“ и други филми на Том Круз, работата е ясна. Критиците не смеят да го напсуват, щото иначе сциентолозите ще им увият колата с фолио за сандвичи. В своята част на сделката обаче Том Круз не смее да направи смотан филм.

(още…)

По хиляда и една причирни в неделя не отидох да гласувам, затова пък направих нещо с мегатонове по-ценно: отидох да гледам новия филм Годзила. Няма лош филм за Годжи-сан, както го нарича братският народ.

И така, завъждат се вече два вида чудовища. Едните са фърчащи, демонични, отгледани върху човешкия прогрес. Мътят си яйцата върху АЕЦ. Другото си е добрия стар Годзила (в този филм е момче). Понеже са чудовища, почват да се драпат, ритат и мачкат, а хората отстрани ги стрелят със самолетчета и си мислят, че нещо правят.

Накрая просто едниния вид чудовище намачка другото, а хората въобще не трябваше да се набутват между шамарите, ама нали трябва филм да стане.

Забравих ли да спомена, че не гласувах?

Забележителен елемент на филма: Годзила този път е с близко разположени очички, малки крачета и по-скоро човешки силует, като стария филм. Новите хайвани са гнусни, с прилепски криле, без лапички, но пък загладени и изглеждат супер демонично.

Препоръчвам в неделите да се гледат хубави и поучителни филми за чудовища- карат човек да се замисли кое е важното в живота.

Тъй като както знаете съм „разпопен“, но обучен консултант по кърмене и едновременно с това фен на чичко Насим Талеб, тия дни свързах точките защо аджеба кърменето все пак е толкова смислено, ако се получи.

(още…)

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 111 other followers