Казват, че космическото пътуване нямаше да е толкова бързо, ако все още мислеме в старите си парадигми. Само за сто години скоростта ни стана такава, че да населим и подчиним не само малката си планета, но и космоса. И тогава ми поставиха тази малка задача. Всеки можеше да я свърши, с помощта на технология и глобалната ни база от данни, но беше въпрос на случайност и жребий.

Трябваше да го уловя и да го върна. Надеждата на човечеството, старото малко писмо в бутилка, запечатано с восък и надежди. Вътре: най-старата ни ценност, златото. И най-новата, информацията. Златна плоча, като тия, на които древните са изсичали непроменимите си закони. Или бяха каменни- но като че ли може да има непроменими закони. Нямаше да сме такива, ако вярвахме в непроменими закони.

То летеше някъде отвъд предела на Слънчевата система, без посока и навигация, малко, спящо и на практика обречено. Но все пак- там, където можеше да го намери и друга цивилизация и да научи за човечеството. Работата беше там, че човечеството се беше променило. А да им покажеш онова…то беше все едно да поканиш гости, а кухнята ти да е с оная ужасна мода от 2050-та година, дори не искам да я споменавам.

Не можеше да излъжем така напредналата цивилизация. Как ли щеше да се смее, ако видеше, че човечеството рисува телата си различни, и то толкова смешно различни. Едното, с прекалено развити ключици и делтоиди, с ъгловати мускули, все едно има нужда от агресия или физически труд. А другото, още по-гротескно, с деформирани кости, все едно е допустимо за едно когнитивно високофункционално същество да използва тялото си за, моля ви се, създаването на друго същество. И тези две фигури, голи, трябваше да са посланниците на човечеството!

Добре че космическото пътуване вече е бързо, защото само преди 100 години никой не би и сънувал да улови наново така наречения Voyager (все едно хората са знаели нещо за пътуването в космоса, та да нарекат това писмо в бутилка така гръмко!).

Отне ми три земни стандартни дни да намеря локацията и да достигна целта си. Щях да я изгоря веднага в реактора, но получих заповед да я върна на Земята. Малка сантименталност, може би.

Изненадах се, че искаха да я сложат в музей. Все едно не знаехме достатъчно за старото Човечество. Колко е било тесногръдо и ограничено. Как човешкото същество не е имало право да се самоопределя.

И после с X-317 пихме молекулярно дизайнерско пиво, съобразено с личните ни нива на невромедиатори. Защо не съм като този човек тук?, попита ме, загледана в гравираната в злато фигура отдясно.

О, хайде, не си сменял цвета на очите си от две седмици, отвърнах. Май ти е време за малко разнообразие. А да приличаш на тях…с техните два пола?

Ама защо ти трябва да си чак толкова различен от другите?

Понеже се налага да навъртам километраж с количката и бебето, имам време и терен за наблюдаване на градския човек в естествения му хабитат.

Откроява се една порода: под 30, той и тя. Красиви, но тъповати муцунки- не изглеждат да са сериозни студенти. Епилирани и изпечени на солариум еднакво добре. В работно време се разхождат лежерно по улиците, показват си новите normcore парцалки и изобщо изглеждат като богопомазани да се отдават на айляк.

Предполагам, че могат да демонстрират достатъчно статус, за да се броят за успели. И се замислих, че доста се е променила дефиницията за „успял млад човек“. Малко съм старомодна, затова за мен да си успял започва от това да си усвоил поне една професия или обем академични знания, ако това ти е областта. Ако след това може да си позволиш определен стил на живот, то няма да навреди да го практикуваш. Но лайфстайлът не е единственото.

Явно новата дефиниция за успял е човек, който не приема нищо насериозно, но затова пък има добро съотношение между удоволствие и моменти без удоволствие. За тази цел като че ли помага да не приемаш насериозно идеята, че трябва да работиш по нещо друго освен по тена и визията си.

Може гроздето да е кисело, ама замислете се. Тази порода вирее при добри икономически условия. Но ако всичко се срине, едва ли тези ще изградят наново цивилизацията. Не, по-вероятно е с влошаване на условията да станат първо мутри, а после партизани, или по-зле: верни кучета на нов тоталитарен режим. Където ще се опитат пак без да бачкат да са в елита. А, то това вече е ставало де…

После не ме питайте защо не върви икономиката. Ми просто щото за да върви, трябва някои хора да станат по-малко готини и да се припотят извън фитнеса или да си напънат мозъка пред компютър извън Фейсбук. А това не е куул.

Понеже трябва да си го изкарам от системата:
Did you hear about the new act of R. W.? Gallows humor…

Робин Уилямс. Изравям комичния му череп и по хамлетовски го поглеждам. Мда, за мен този комик беше даденост, нещо като камъните и водата в рекичките. Някой, който го има във филмите.

В последните години погледнах и от записаните stand-up comedy, които навлизат бавничко и трудно в балканските ни души. Затова днес- за комедията и душата.

Безплатно геополитическо включване: руските комици не се самоубиват. Може да пукнат от водка, но никога няма прозаично да се изнесат от този свят. Руската комедия все още пази облика си на средновековна морална пиеса. В нея шутът е морален герой. Закостеняло, православно, леко деспотично, но в крайна сметка доста по-здравословно, някак. Здравословно за душата. Руската комедия съдържа оная наивна морална цялост, която навежда везната към „да бъдеш“.

За съжаление американската stand-up comedy е аморална. Като преживяване ми оставя усещане за горчив вкус в устата и киселини в стомаха. Светска, модерна, без усещане за добро и зло извън ироничното. Комедия, която те кара да се смееш до смърт. По думите на комика- игра без оптимизъм. „Да не бъдеш“…

За да е смешно, трябва усещането за битието да е разкъсано. А за да е така, трябва и душата ти да е разкъсана. За съжаление човек не е създаден, за да е смешен. Той е създаден, за да е радостен. А комедията на Робин Уилямс беше много смешна- и много безрадостна. За съжаление дори и добрите наглед неща могат да разкъсат душата на човека.

Затова Робин Уилямс ми е познат, но не и близък. Не мога да кажа, че ми е повлиял на светогледа. Не обичам игрите без оптимизъм. Наивна съм и предпочитам да смятам, че всичко е цялостно и смислено. Сериозно, но радостно.

Където и да се е загубил Робин Уилямс, дано малко по малко се намери. Защото се разкъса и загуби, за да забавлява хората…

For in that sleep of death what dreams may come…

Дано да открие оптимизма в играта и да му върви зарчето, докато дойде време за Джуманджи!

И да стигне дотам, където няма нужда да се шегуваш, за да се смееш.

Когато неочаквано се сдобиеш с момиченце, забелязваш идеята за момиченцето като принцеса. Първата реакция е- е, аз пък съм различна и няма да правя момиченцето си принцеса, това са стереотипи, сексистка работа, а и тия розови рокли…

Но като се замислих- да, бих искала да съм мама на принцеса. Всъщност какво е принцесата? Доста достойно създание. Имайки предвид религиозния произход на късните монархии, позицията на принц, принцеса, крал или кралица са свързани с идеята за човешкия род като божествено създание. А това си има предимства.

Принцесата е цялостно същество. Може да се спори, че нравствената чистота на принцесите е сексистки стереотип, но тя е част от тази цялостност на личността. Принцесата си търси принц, но самата тя не е слаба, напротив. В приказките именно глезените принцеси минават през най-големите изпитания. От митопоетична гледна точка това е необходим процес, в който човешката душа се опитва да запази своята цялостност и в процеса да се сдобие с още сили.

А какво е обратното на принцесата? Може да бъде оная класово осъзната феминистка, за която няма правила, но в крайна сметка няма и голяма награда. Човек е просто сбор от импулси, които трябва да се задоволят, евентуално в рамките на някакви прогресивни социални норми. Обратното на принцесата също така е „демоничната принцеса“, Venus Infernosa, която на вид имитира женственост и слабост, но целта й е не да запази и подобри приказното царство, а да го разруши.

Затова бих искала дъщеря ми от малка да попие тази цялостност, усет за доброта и надежда. Не, човек не е по-голям реалист, ако е циничен и разкъсан. Може да се каже, че именно такъв човек е по-склонен към илюзии.

Затова искам да съм мама на прицнеса. Защото от около 2 хил. години жената вече не е робиня или самка за разплод, а е малко подобие на оная Жена, превърнала се в извор на живота. Защото принцесите са бъдещи кралици; защото постигат истинската реализация на човешката природа, вместо да гонят модерни химери.

Защото ако имаш дъщеря, най-важното нещо какво беше? Аха, Keep her off the pole! Принцесите не стават стриптийзьорки (освен ако погрешка не отгледаш Демонична принцеса).

Защото иначе не е забавно.

…или защо да раждаш в частна болница невинаги е голям плюс.

Отивам аз на запис преди няколко дни във ВМИ, за да огледам обстановката. Да отидеш за запис или нон-стрес тест е най-добрия начин да огледаш АГ болниците отвътре. В последните месеци се запознах с офертите на Селена и Пълмед, а наскоро отвориха още една- ДжиМед, която е почти в Брани Поле.

Казвате си- колко са хиляда лева, ще ги прежаля заради отношение, възможност за упойка, избран лекар, малко по-нови стаи.

Но първо да споделя един разговор от ВМИ- Пловдив. Говори си лекарката с акушерките- ами да, то раждането е много хубава клинична пътека. Идва, ражда, стои три дни, е, една на 20 е операция, ама като отвориш клиника, от раждания се получавало добро финансиране. Това ми обясни защо частните родилни домове започнаха да се роят, да прибират оттук-оттам лекари и да добавят към около 440-те лева по НЗОК още такси, допълнителни прегледи и услуги. Дори няма нужда да си правят много реклама, защото си знаем, че в държавните болници, дори всичко да е наред, пак има едно базово ниво на гадост.

Но в крайна сметка защо не реших да си спестя гадостта? Ето защо. Селена, една от по-разработените частни болници, е смехотворно малка. В един коридор е родилна зала, там влизат и посетители, там са и стаите за престой. Нищо чудно, че предлагат епидурална на всички родилки. Посетители има по цял ден и няма да е много гот да чуят как някой крещи.

Другата опция- на 600 метра от Селена, Пълмед, искат 1040 лева за какъвто вид раждане искаш. Изненадах се, че иначе добрия следящ лекар загатна, че може втория път да родя планово секцио по избор. Но ми станаха досадни с непрестанната реклама на току-що отворилото отделение, пред което копаеха багери все още. А бебетата се раждаха основно със секцио, като по-предсказуемо.

ДжиМед е с по-тънки цени, но е много нова, много малка а и е на противоположния край на града спрямо ВМИ. Прекалено далеч, ако има проблем с майката или бебето.

Но ако все пак човек търси мафиотско секцио без задаване на въпроси- частните клиники са решение.

За мен проблемът беше не паричен, а ме подразни прекалената реклама, плюс възможността и там някой лекар да прояви майсторство и да ме измъчи излишно.

Колкото до храната…може да е „кетъринг“, но в държавната болница всеки си затваря очите и в крайна сметка храната е още по-добра: домашна:)

Поне частните болници можеха да оборудват зала за активно раждане, ама не- пак си е стандартната обстановка и практики.

А да излезеш с бебето си в добра форма- това вече е безценно.

Едва ли има по-подтискащо място от коридора на „Патологична бременност“ във втори корпус на ВМИ Пловдив. Едва ли има и по-обнадеждаващо, в зависимост от гледната точка. Е, наложи ми се в рамките на едни 24 часа да придобия инсайдърска гледна точка.

Да започнем с идеята, че преносването 3-4 дни след термин вече се нарича „патология“. Ако питаш някой привърженик на естественото раждане, ще каже, че това било „вариация на нормалното“. Ако ме питаш мен, не знам дали е патология, но е адски неприемливо- както откъм физически комфорт, така и откъм психически. Та, както казах, отидох да ми родят бебето.

Едва ли има по-чаровен микс от Полет над кукувиче гнездо и The Handmaid’s Tale от това да тръгнеш да раждаш дете в българска болница. Нещо като летен лагер за бременни жени, където всички сме „момичета“, но едновременно с това нещо като войници, които трябва да слушат и изпълняват.

Та в зависимост от гледната точка, преживяването може да е комично, завършващо радостно- или да даде повод за поредната писклива ФБ кампания в стил „а пък те ми направиха клизма, без да ме питат!“.

Разбира се, подписах информирано съгласие, без да го чета. Ако има нещо да става, няма да ме спаси това, че ще си спестя 2-3 дискомфортни процедури. А и опитайте се да си „търсите правата“ пред жена, която носи титлата „професор“ и има десетилетия стаж. Е, светът е малък и точно тази професорка, която едно време преди (цензурирано) години ме е гушкала като бебе, ме приклещи и отлепи околоплодния мехур на бебето. Нещо, от което трудно ще се опазите, ако лекарят реши да ви изненада (ох!).

Но както казах, не е хубаво да се почват ФБ кампании заради 15 секунди дискомфорт. Това е все едно да отидеш да тренираш карате и да се оплачеш, че някой те е настъпил в съблекалнята. Ясно е, че раждането няма да е цветя и рози, та по-добре е да гледаме позитивно.

Следващите 24 часа са микс от добродушно неглижиране и уж нехайно отношение към „момичетата“, но иначе всеки случай е следен изкъсо и подробно. За тия 24 часа ми правят четири записа на тонове, един ехограф и още прегледи и оценки. По пазарни цени, ако някоя дама реши да си набави тези изследвания и наблюдения сама от независим АГ, би трябвало да се бръкне с поне едни 150 лева, плюс разкарване и чакане в пловдивския трафик. И това- при условие, че жената изобщо знае да си поиска такива неща и може да ги организира.

Което ме навежда на мисълта, че ме обявиха за луда как отивам в държавна клиника без избор на екип, или пък в частна. В крайна сметка реших, че както и миналия път, основната работа я върша аз, а ако поканя лекар, има опасност да почне да се прави на майстор, за да си заработи парите и така да ми усложни живота- или пък нищо да не прави и да се набутам, за да може някой да гледа отстрани и да ми казва- давай, добре се справяш. Освен това дефиницията ми за „насилие“ е много по-насилствена от това някоя акушерка с вид на вещичка да те нападне с бръснарско ножче от Втората световна и да ти причини повече травми, отколкото самото раждане. Но и това се преживява. В крайна сметка сигурно е мила жена, а има нещо чаровно в това няколко дърти вещици да се суетят около младо „момиче“, за да го преведат отново по пътеката на майчинството. Джоузеф Кембъл би си запалил пура.

Та след бруталния и насилствен преглед, изкарах около 12 часа с контракции в стил „абе аз контракции ли имам или си внушавам?“. На другата сутрин се оказа, че половината работа по раждането съм я свършила, докато съм дремала. През това време бебето се беше поуморило, на мен ми беше досадно и чак се зарадвах, като казаха- индукция днес.

Е, и малко се поуплаших, защото първата индукция беше на скорост, с избор на лекар, който може би е искал да се прибере навреме или да си заработи хонорара. С радост установих, че индукцията ще я правят акушерки, тоест няма да се правят на майстори и да ускоряват ненужно нещата.

Сега, според някои философски школи дори и капка синтетичен окситоцин ще изпържи мозъка и на майката, и на детето и никога няма да се обичат истински. От друга страна- много е лесно да обичаш дете, което се ражда розово като прасенце след едни три часа контракции, а ти самата си само леко припотена, като от хубава тренировка. Интересно наблюдение: за да имаш спонтанни контракции, трябва работещ мозък. Цяла седмица преди раждането имах контракции, за малко дори да ходя до болницата, ама в момента, в който заспивах, те спираха. Със системата този проблем се решава, тъй като аз съм от хората, които не обичат да ползват собствения си мозък излишно, камо ли за производство на окситоцин, като го има бутилиран.

Та миличките акушерки ме оставиха сам-самичка с щадяща капка от системата. Второто раждане няма нищо общо с първото. Докато в единия случай трябва да се преодолеят доста барикади от чистак новите тъкани, при „гърмяните зайци“ нещата просто се случват, бебето тръгва да излиза. Дори самите контракции не боляха, защото бяхме нацелили сладката среда между глюкозата и окситоцина в системата, та матката ми никога не се умори. А най-неприятната болка е, когато матката се „изпомпи“ като уморен мускул. Единственото нещо, което болеше, бяха лигаментите на корема ми. Между двете бременности тренирах по нов начин и коремната ми област стана като от желязо. Да, ама твърдите лигаменти болят, като се разтягат. За сметка на това този път коремът ми се прибра светкавично.

Комичен момент: в родилна зала наистина имаха „machine that goes Ping!“. Нямам представа какво вършеше, но като чух това Ping!, се позахилих.

Единствената „лоша услуга“, която окситоцинът ми направи, беше, че финалната контракция беше прекалено дълга и бебето се роди като хайваните по Нешънъл Джиографик- наведнъж, без поражения върху мен. АПГАР 9 и 10.

Другия път- за частните болници и защо престоят в АГ отделение те прави ужасен расист.

Явно съм пропуснала да си изрека мантрите, или съм натрупала лоша карма от хейтването на естествените еко-био родилници и кърмачки, щото си стоя бременна вече с три дни закъснение. Биологично не би трябвало да има проблем- но от гледна точка на настроението е сдухващо. Докато чакам, да споделя някои особености и последни моди в българския национален стил на раждане.

(още…)

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 113 other followers