Breastfeeding, Offensive

Поредната бял апривилегирована американка се оплаква, че била дискриминирана. Не й разрешили да кърми на обществено място- детски център, по време на тренировка по гимнастика за 18-месечни. Абсурдното събитие по време на абсурдната тренировка е родило тази статия и хиляди пъти по-чаровната снимка към нея.

Ще започна със снимката. Лактивистите не могат да се оплачат: кърменето е представено в много добра светлина, дори прекалено, радикално естетична. Кърмещите гърди не били еротични, казват специалистите, но от тази снимка струи Ерос. Никога не ми се е случвало да кърмя с дизайнерска прозрачна блузка, откриваща провокативна гледка към втората, некърмеща гърда, която нахално е заела роля, която хич не е майчинска. Фотографът е естетизирал и бебето, което в композиционен план допълва извивките на майката. Майката пък е с леко разкрити устни, като за фотосесия в друг тип списание и тук се разминава с типичната физиономия на дискомфорт и досада, която ще срещнете у простосмъртната кърмачка. Бебето показва задоволство с прекрасния жест на сладките си крачета. С позата си напомня за класическото изкуство, където именно бебета са илюстрирали сладострастие и дори алкохолно опиянение. Че какво чудно- само кърмачето в състояние на сукане е стопроцентов хедонист, съсредоточен единствено върху собственото си удоволствие.

Та, горната красива и неземна майка се оплаква от дискриминация. Съжалявам, но дискриминиран може да е безсилен и подтиснат човек, който се бори да достигне базовото ниво на правата си. В случая жената е можела да се премести да кърми във фоайето и то без бурка върху себе си. Всъщност болката й е, че останалите не са приели мета-мисията й: околните не само трябва да приемат кърменето, но и да станат клакьори на всички лактивистки организации. Да харесват не само кърменето, но и кърменето като революционен акт на заявяване на идентичност.

По принцип съм по-широко скроена и от кърмаческа блузка, затова приемам, че да нахраниш бебе е по-добре от това да изложиш околните на 130 децибела плач. Въпреки стажа си с 1 г. 9 мес. кърмене обаче, смятам, че кърменето на по-голямо дете не е неотложно и наложително, освен ако не става въпрос за политическо изявление. Дамата буквално си е мечтала как ще я „дискриминират“ и после ще се оплаква по блогове и седенки. Е, и аз понякога не намирам интересни теми, но не съм седнала да рисувам карикатури на Мохамед като прасе в джамия, а после да се чудя защо ме гонят.

Не кърменето пречи, а политиката около него. Но явно такава политкка има за цел да промени дори западната цивилизация:

„I would almost bet my bottom dollar that no kid in that class was currently breastfed.  I can almost say with certainty, most were probably never breastfed.  Welcome to New Yorks Upper East Side!  Where Moms go to Prada to shop, and baby’s are strolled in Central Park by cell phone chatting Nanny’s. „

Доста хора биха избрали съдба на некърмени деца от Upper East Side пред тази на естествено отглеждани граждани на Третия свят.

А кърмачката на снимката носи Прада.

 

The Fat of the Land

Точно днес, на 13 януари, ми олекна от празничното преяждане и препиване, затова реших да открия годината с постинг за храната и каква файда имам от нея.

Накратко, моята отрова е натуралната храна от животински произход с високо съдържание на мазнини. Да се чете: сланина, яйца- от пазара, месо- от кварталния магазин, масло- откъдето има. И други вариации.

Днес съм в добро настроение, затова ще се съглася, че диетата е въпрос на личен избор и че може да се чувствате отлично, или поне да твърдите, че се чувствате отлично, ако ядете житни кълнове със спирулина и тибетски боровинки, докато пеете мантри. Все пак, днес ще си говорим за ползите от месото.

Първата и най-важна полза е, че никога повече няма нужда да карате детето си да си изяжда зеленчуците всеки път. Месото има достатъчно витамини, от които много малко са монопол на плод-зеленчука. Втората полза е, че когато малкият се наяде с телешко и яйца, после ще чуете от сладката му устичка думите, които радват всеки родител: „Не обича шоколад! Ето, мами, изяж шоколада!“ Да, ама и мами не яде шоколад, щото яде гореспоменатите храни.

Втората полза е, че с тези храни е почти невъзможно да се преяде. Е, споменах преяждането, но да не забравяме, че диетата ми е все още спорна и е анатема за повечето хора, които държат около празниците да набиват въглехидрати под формата на баклава, баница и други. Аз, като разбран човек, за който сядането на маса е приоритетно пред храната, похапнах от тези, в добавка към фирмено препиване с енергийна напитка и червено вино. Всички тези непривични за организма ми метаболитни сигнали ме докараха до състояние на ступор и липса на вдъхновение. Затова трябваше да погладувам няколко дни, докато отново почувствам апетит за човешка храна.

Третата полза е, че ако седнете на маса с месоядни, веселбата е гарантирана. Ако на хората им пука какво е здравето им не само като биологично състояние на организма, но и като възможност да правят това, което обичат, то това е най-чудесното нехайство. Сто пъти предпочитам саморазрушителен бон виван пред непрекъснато паникьосан за чакрите си постник. Разбира се, яденето на месо не е хич разрушително, не и колкото яденето на етанол, практикувано от Christopher Hitchens. Но пиянството на Hitchens е постигнало повече, отколкото трезвеността на доста други хора. Е, моето пиянство е животинската храна с 60% съдържание на мазнини, 20-30% съдържание на протеини и колкото остане за въглехидрати. Диета, която ме кара да се чувствам енергична и да правя това, което обичам: да пиша и да чета, а и да съм слаба и стегната, докато мързелувам. Освен това, ако искам повишена креативност, винаги мога да пропусна 2-3 яденета, без метаболизмът ми да заспи и без да изпитам глад за боб с вафли.

Тривиално, но килограмите ми са като от гимназията, с една разлика- малко повече мускулна маса.

И така, новата година вдъхновява, чак ми се приисква да завъдя хамстер или рибки. Тях ги храним съответно с храна за хамстери и с храна за рибки, но дотогава смятам да храня себе си с храна за хора.

 

 

The Love of Hormones

Май е пълнолуние, затова ще си поговорим за вълците, хората, върколаците, импринтинга и животинското в човека.

Вдъхнови ме тази статия на Родилница (същата Родилница, в чийто форум посъветваха една преносваща жена да роди у дома и да не си разваля рахата). Наскоро сайтът излезе с нова кампания- да не се отделя детето от майката веднага след раждане. Всичко хубаво, не съм критикар на хубави каузи и уважавам човека на арената, който върши мръсната работа.

Само че статии като горната могат доста да стресират и настроят негативно младите майки. Да, малко странно е, че изведнъж бебето е някъде далеч, но също толкова грешно е да се сугестираме, че това нанася непоправими вреди на връзката ни с новороденото, а по презумпция и с детето, в което ще се превърне това новородено.

 

The Body of my Writings

От суета или за пари, на един малък процент от хората им се налага да седнат и да пишат. Сядането рядко бива последвано от незабавно писане, а по-скоро от кършене на китки. Ще се опитам да обясня защо използваме този отчаян кинетичен акт пред творческото безсилие. Обяснението ми се базира на това, което съм разбрала до момента от когнитивната наука и малко лични наблюдения.

И така, седнали сме на стола и най-малко ни се иска да сме седнали. По-скоро е наложително да избършем малко прах, да хвърлим боклука, да варим сладко и да си лакираме ноктите на краката. Писането боли!

Но- трябва да се пише! Трябва да използваме мозъка си, но сме неподвижни, а природата е изхабила ресурс за нервна система, за да може да се движим адаптивно. На морския корал никога няма да му хрумне и една мисъл, няма да се самоорганизира, за да манипулира символи и да използва език. Това навежда на теориите, че съзнанието и езикът ни са плод на екологично развитие, а не само на логически операции, реализирани по някакъв начин в материята. Съзнанието и езикът ни са тясно свързани с движението и затова сега ви е адски некомфортно да седите в стола и да произвеждате думи. А преди да седнете имахте толкова много неща за казване!

С пот и кафе обаче идва един момент, в който написвате нещо успешно по дадена тема: чели сте достатъчно, били сте задълбочени, стигнали сте до някои доста оригинални аналогии, метафори, писали сте кратко, ясно и жизнено. Ще станете от стола с нещо като фантомна болка, нещо, което не е точно главоболие.

Помислете върху термина „схващам“. Веднага си представям невидима ръка, с която хващам идея. Няма как, от този материал е произведено съзнанието и езикът ми. След като съм спряла със схващането, усещам нещо като болката на фантомния крайник, онази невидима ръка, която е израснала в следствие на писателското упражнение. Колкото повече използвам този невидим орган за схващане, толкова повече той остава перманентно с мен.

Ето как писането ще стане по-малко болезнено. Просто с времето ще трябва да поработите върху изработването на още фантомни крайници- ръце, крака, пипала или нещо съвсем друго, за да може уверено да се движите в света на думите. Ако не влеете от живота на движението в думите, ще пишете разсеяно и гпуповато. Такива думи за самите себе си може да наведат на мисли, които да се разминават с реалността. Само символното манипулиране на думите няма да донесе реалистичен смисъл: ще трябва да ги вплетете в метафорите на движението.

За да стане това, бъдете търпеливи, докато израсте фантомното тяло на писател. Само с такъв двойник ще може да стъпите в света на думите и да ги използвате смислено, без да си причинявате главоболие. Кърт Вонегът казва, че писането е мръсна работа и трябва да се прави тайно. Правете го тайно, поне докато не изградите достатъчно силно и мускулесто писателско тяло, което да може да се показва на плажа.

Бих искала от някой битпазар странен търговец да ми продаде магически очила, с които да мога да виждам фантомното тяло на писателя, създал книгата, която чета. Някои ще са като скулптура на Роден, впечатляващи само с един детайл. Други ще са слабовати, но със сръчни пръсти. Трети може да са чудовища с пипала, но всеки добър писател ще има специфично и жизнено въображаемо тяло, добре нахранено и отпочинало, за да седне и да не се върти на стола, вместо да пише.

Още по-важно от това да не станете от стола е читателят да не реши да се движи, като захвъли книгата и отиде на разходка. За щастие дори без магическите очила читателят ще разбере доколко думите са преживени през фантомното Ви тяло и няма да се чувства неловко, докато стои на едно място като морска гъба.

За да се чувства част от играта, читателят трябва да стане част от метафората. Ето как майсторът Набоков болезнено ни кара да се поставим на мястото на нимфолепта, буквално да заемем неговото тяло:

“you have to be an artist and a madman, a creature of infinite melancholy, with a bubble of hot poison in your loins and a super-voluptuous flame permanently aglow in your subtle spine (oh, how you have to cringe and hide!), in order to discern at once, by ineffable signs–the slightly feline outline of a cheekbone, the slenderness of a downy limbs, and other indices which despair and shame and tears of tenderness forbid me to tabulate–the little deadly demon among the wholesome children; she stands unrecognized by them and unconscious herself of her fantastic power.”

Моето писателско тяло все още е на малко, пълничко момиченце с дълга опашка и елфически уши, малко тромаво, но неспирно катерещо се по дървета и огради. Едва ли скоро ще мога да произведа метафора като горната, която да изгради цял свят за читателя. Някой ден може да се превърна и в чудовище с пипала, но зависи от жанра. Дотогава ще взимам пример от титаните на литературата (онези с големите мускулести писателски тела) или пък уродливите хомункули, пъплещи по страниците на модните романчета.

Другите изкуства имат предимството да използват физическото тяло- дали ще държи четка или ще свири на инструмент, няма я тази нужда от болезненото израстване на фантомни крайници (за целите на нон-фикшън в областта на социалните науки) или цяло тяло (за целите на епичен роман). Ако пък случайно романът напира да се напише, значи сте творили в главата си и вече сте изградили писателско тяло. Тогава- сядайте и пишете, но после не забравяйте да редактирате, че да не стане като този епос.

Когато приключите със стола, направете 10 лицеви опори, излезте на разходка или насечете малко дърва- това ще се отрази добре и на писателското, и на физическото тяло.

 

Uncommon Sense

Има един американски писател, Garrison Keillor, известен с хумористичните си мемоарни книги за Lake Wobegone, градчето, където всички са мили и всички деца са с интелигентност над средната.

Доста често хората се изненадват, че цели 50 % от хората са с интелигентност под средната. С малко замисляне се усещаме, че става въпрос за тривиален математически факт- средната стойност е тази, под и над която са по 50% от стойностите.

Защо тогава понякога изглежда все едно България е обратната страна на Lake Wobegone: място, където всички са мнителни и повечето деца са с интелигентност под средната? Възможно ли е математически?

Реших да изтупам от праха обучението си по статистика и да се сетя, че има три вида „средни“ стойности: average, median, mode. Сори, учила съм статистика на английски. Нашето „средностатистически кюстендилец“ добре превежда „average“. Да, ама за съжаление дори това средно кюстендилско ниво вече е на изчезване.

Median са тези, които са по средата: нито на дъното, нито на върха. За съжаление тук забелязвам, че средата е доста изтъняла.

Това, което се е навъдило най-много, е един тревожен, многолюден mode или най-често срещания случай. Най-често срещаният случай в България става все по-трагичен. Интересен поглед към задълбочаването на драмата е този на Радо Бимбалов- адаптираме се, но така губим ценностите си, превръщаме се в оцеляваща тълпа, на която не й пука да държи дори нивото на средностатистически кюстендилец.

Ето затова сме „below average“- прост бавно и славно следваме закона на културния полуразпад. За съжаление не може да произведем по един професор на 10 простака и да се хвалим с нормално средно ниво. Десетте простака от това не стават по-малко на брой.

А и не е гаранция, че професорът няма да е също простак.

 

Интегрирано асфалтиране

Днес работници запечатваха ръбовете на асфалтови кръпки с някаква черна мазна течност, която изливаха от приспособени бутилки от минерална вода и сок.

Не бяха оградили улицата, просто ей така вършеха работата между другото. Носеха приспособени дрехи.

Замислих се как тази услуга може да е много интегрирана, както бяха японските ремонти. На токийските улици дори за едно фугиране на някакви плочки видях хора със специализирани дрехи, специализирани инструменти. Цялата задача се правеше специално, не между другото.

Ако някой произведе специални шишета, за да може черната течност да се излива по-точно, може би щеше да го пишат като принос към БВП. Когато някой изобрети интегриран телефон, за да не носиш 5 устройства и топка жици, определено допринася към икономиката.

Въпреки това има определена свобода в способността да импровизираш, да нямаш специализирани инструменти. Вярно, нещата стават по-непоръбени, но пък и не си изхабил толкова нерви, за да измислиш как да станат специални.

Най-щастлива съм, когато избера точно кои дейности да върша интегрирано и фино и кои могат да са импровизирани и непоръбени. Най-нещастна съм, когато обстоятелствата изискват да действам точно наобратно: маниакално да изпипвам безсмислени неща и да не мога да си позволя да правя приятните неща както трябва.

Все още съм PC Person.

 

Рондо за загубения ум

Умът ми не е мозъка ми, нито пък мозъкът ми изцяло се препокрива с ума ми.

Има едни чудесни дни, когато мозъкът ми лесно и с желание се справя с дейностите, които водят до създаване на ума на Христина. В други дни мозъкът работи като несмазан двигател и произвежда съзнанието на неприятната по характер зла сестра- близначка Гертруде.

За щастие имам навика да правя бекъп- умът ми се намира в нещата около мен и понякога в хората около мен. Онази част от ума ми, която се занимава със свирене на пиано, се помещава в самото пиано, в специфичното разстояние от полутон между всички  клавиши. Кафето, рутината и дори посещението на храм въпреки атеизма ми са нещата, които настройват мозъка ми, така че да не се опъва, а да работи под командата на краля, капитана, генерала- моето съзнание.

Понякога обаче мозъкът ми, направен главно от мазнини и вода, се подчинява на природните закони, изпоплашва се, доспива му се- това е моментът, в който решава, че няма да произвежда съзнанието ми или поне не много качествено. Всъщност пълен отказ не съм имала, но той би бил по-малко неприятен от моментите, когато поради много кофеин или хормони мозъкът ми свири с половин такт напред и разваля потока на съзнанието ми.

Затова на моменти имам нужда от рестарт, от момент на тишина или на това, което му казват духовна практика, за да може малко по малко нетленния продукт на мозъка да се синхронизира с всички онези неврони, гънки и химия.

Затова от време на време се извинявам с думите- сори, разсинхронизирах си мозъка и съзнанието.

За тялото- друг път.

 

Other Ways of Pushing

Съвсем скоро и в България- венецът на женската мистика, домашното планирано раждане. Мъжете имат силови състезания и фул контакт бой, за да покажат мъжките си сили, ние жените имаме една супер сила- правенето на деца. И тук, със закъснение от десетилетия, започна надпреварата кой повече го може.

Олга Дукат, дула, консултант по кърмене и какво ли още не, е родила извънболнично. Не у дома, а в неспоменат хотел във Велико Търново. Ще се опитам да изнамеря името и номера на стаята, защото съм сигурна, че на никой не му се иска да пристъпи там. Горкият персонал на хотела!

Ето едно от пожеланията:

„Поздражлениш [sic] за тожа [sic] прекрасно раждане- приключение. Да сте живи и здрави и живота на вашето семейство да е все така изпълнени с красиви приключения.“

Не разбирам при наличие на бънджи, конна езда, скално катерене и ловене на отровни змии с голи ръце, защо раждането трябва да е приключение. То и проектът Кон-тики е приключение, но ако искам да прекося Пасифика, ще го направя със самолет или кораб, не със сал от балсово дърво. Да, в далечната история много салове са достигнали бреговете на Полинезия- и още няколко пъти по толкова не са.

Движението за домашно раждане в БГ намира топъл подслон в рамките на движението за подкрепа на кърменето- и Олга Дукат, и Меглена Делчева, все още са действащи консултанти към НАПК (и една от причините да се радвам, че аз не съм). Общо взето естественото и максимално използване на биологичните функции на жената е цел на тези две дами, а отскоро заедно със съмишленички са си поканили и холандска акушерка.(Сигурна съм, че може да прегризе пъпна връв с тези типично холандски зъби! Мишел Оден я наричал галено Акулата на естественото раждане. )

Именно изказване на холандската акушерка ме накара да напиша този постинг. Тя казва, „Липсата на самочувствие на българските акушерки им пречи да работят като независими“. Според нея те трябва да излязат от болниците и да имат собствена организация.

Точно тук е проблемът: пред кого ще се отчитат и какви стандарти ще имат. Наистина е въпрос на самочувствие да създадеш свой „модел“, със свои стандарти за безопасност и идеи за процеса на раждане.

Ето какво се говори в Австралия, където безумната Лиса Барет мори наред бебета при домашни раждания. Дебатът вече не бил около безопасността, това била ограничена и детинска гледна точка, а имало по-важни въпроси като лична свобода, отхвърлянето на остарели модели и статуса на жените в обществото:

„The debate around home birth is about more than place of birth or associated perinatal mortality, it raises deeper and more complex issues: the right of women to have control over their bodies during childbirth, the rejection of the prevailing medical model and risk paradigm of pregnancy and childbirth, societies’ belief that they have an investment in the product of childbirth and therefore should determine what is considered safe, the culture of childbirth in a country and the position and status of women within a society.“

Все едно слушам постмодернистичната  измамничка Джулия Кристова да говори как физиката не изучава успешно флуидите, защото те са женствени, а парадигмата на науката е патриархална и наративът й не позволява други методи за познание.

Жените имали други начини на познание, не само ограничени тестове и факти за някаква си смъртност по време на раждане. Трябва да има самочувствие, да се самоопределим…

Да, скоро и в България, ще раждате не само извън болница, но и извън патриархалната парадигма и новият наратив на хтоничното феминистично начало ще действа по-ефикасно и от епидурална упойка. Абе друго си е да напъваш в нова, феминоцентрична парадигма.

Или пък не?

 

Между сънищата

Научих се да приемам неспокойния сън. Тъй като с малкия си лягаме рано, в най-ранни зори се поразбуждаме. Първо се паникьосвах, после започнах да се радвам на тези моменти на полу-будно съзнание и парадоксални мисли.

На другата сутрин мислите са си съвсем нормални.

Оказва се, че такъв режим на сън е възможен и е бил обичаен за човека. Когато няма паника, че си буден през нощта, после лесно пак се унасяш в още по-цветни сънища, а някои проблеми са се решили сами.

Като Василиса Прекрасна, обичам да си напомням, че утрото е по-мъдро от вечерта.

 

Естествено, родителство

Естествено е евентуално да станеш родител, но е модно да си естествен родител. Подхождайте с внимание, след като прочетете предупрежденията защо естественото родителство може да се окаже „камила с рогове“, както казваше баба ми.

1. Бъдете готови за болка! Зарибени сте от идеята, че нормалното раждане е най-доброто и сте готови да го изтърпите, колко му е, колко жени са раждали. Само че може да е изненадващо болезнено и пропагандата да спре да действа. Така, предупредени сте. Bring the pain!

2. Може да се почувствате като лузър: упойка по време на раждане, секцио. Всичко, което сте прочели, ще ви накара да се почувствате като лузър. Ох, загубих идеалното си раждане!

3. Няма да имате минутка спокойствие- детето и мозъкът му трябва да се развиват, защото мозъкът има три години да се оформи, след това става на кисело зеле, заложбите са заложени, станалото-станало. Chill out. Липсата на стимулация се отнася за тежки случаи в румънски сирипиталища, където бебетата само са хранени и са оставяни сами, без да им говорят. После, изненада, имали промени в мозъка. Да, но това не значи, че повечето стимулация с био-органик играчки ще произведе гений. А и трябва ли ви гений в къщата някой ден?

4. Ще играете театър. Аз го наричам функционалистката грешка. В идеалния случай, ако спонтанно се случи естествено раждане и безпроблемно кърмене, това е супер. Но много хора си правят извода, че заради това в другите случаи трябва по всякакъв начин да имитираме и да се доближаваме до този идеал. Функционализмът приема, че всичко и всеки си има роля и хората трябва да влязат в тези роли- и всичко ще е наред. Докрай да пробваме естествено раждане, да мъчим кърменето, дори да трябва да се цедим с помпа на всеки час (последното е като наказание от някой от адските кръгове и мисля, че е запазен за тези, които най-шумно пропагандират attachment parenting). Да, ще се опитвате в 21 век да имитирате естественото и безпроблемно родителство от зората на човечеството, макар там безпроблемният случай да е бил един от шест, а останалите пет да са загивали заради проблеми с раждането, кърменето или саблезъбите тигри. Намерете своето нормално състояние, не се опитвайте да имитирате нечие друго решение. Натуралното не е задължително нормално.

5. Ще станете на маймуна. Теориите на естественото родителство извират от дебрите на еволюционната психология и невропсихологията. Маниакално се следи какво става с мозъка, като се почне от раждането (изкуственият окситоцин ще окабели завинаги мозъка на детето ви и този мозък никога няма да има „нормална“ реакия на обич). Да, колко научно! Окситоцинът е хормонът на любовта, известен факт, но любовта е сложно поведение. Хората не са кукла на конци, управлявана от хормони. Хората не са сложни маймуни, нито животни, управлявани от компютър. Без мозък няма съзнание, но съзнанието, волята, висшите действия, не се редуцират до мозъка. Всичките мъки на майката да произведе перфектния мозък са на вятъра: някой ден детето ще има съзнание и воля, което е безкрайно по-сложно от мозъчната дейност. Заради волята и свободата на човека няма пряка причинно-следствена връзка между мозъка на новороденото и съзнанието, психиката и поведението на порасналия човек. Връзката е толкова тривиална, колкото би била връзката с факта, че в деня на раждането е валяло или е било четвъртък, под знака на Скорпиона.

6. Ще се съмнявате в себе си- дори в обичта си към детето. Чувала съм да се твърди, че както изкуственият окситоцин „окабелява“ бебето и ще го превърне в Американски психар, така и наличието  на синтетичен хормон от система не позволява на майката да произведе естествен окситоцин. Така, окситоцинът се произвежда в мозъка, излиза оттам и повече не се връща. Синтетичният окситоцин също не ходи в мозъка (което, парадоксално, не обяснява защо се твърди, че накацва и окабелява мозъка на бебето по подобие на зъл зомби токсин). Според теорията на естествените родители благодарение на няколкото минути, в които невроните киснат в натуралния хормон на любовта, и в съзнанието има любов. Е, браво- учени и философи от столетия мъчат проблема мозък-съзнание, а дулите и кърмачките го решиха на момента. Мозък с окситоцин обича, мозък без -не точно обича, майката само си мисли, че обича. Точно както Патриша Чърчланд смята, че съзнанието е илюзия и изобщо го няма. Да повторим: обичта към детето е висша нервна дейност. Човек не е роб на хормоните. Е, има хормони, ходиш като напушена и в странно блаженство, но това не може да се сравни с волевата, сложна и интелигентна любов, която е присъща само на хората. По-скоро хормоналното блажено състояние е илюзия, преходност.

7. Ще изтриете всичките си феминистки постижения. Биологията отново ще стане съдба: за да сте добра майка, трябва максимално да използвате биологията си, за да родите нормално, иначе окситоцин, мозък, ужас! Майчинството ще стане ваша идентичност и дори начин на живот. Странно, винаги съм мислела за кърменето като част от живота, но чак пък начин на живот!

8. Ще направите детето си на маймуна. Ще се изкушите да си казвате- това е нормално, при приматите е така, значи и при нас. Да, ама понякога и малкото дете може да разбере какво е култура, а не само да действа според инстинктите си (които понякога са полезни, но понякога могат да те докарат до лудост). Да, може би е било еволюционно предимство за детето да суче до 6 години, да не заспива лесно, да иска да спи с друг човек, но няма да го повредим, ако пренастроим някои навици според собствения си стил на живот.

9. Ще ви съдят. Отначало ще са съмишленички, после всеки опит за различие ще е ерес. Да, родила си секцио, е, нищо, но все пак при нормалното раждане, хормоните, мозъка, естественото, приматите…не че не обичаш, но е по-различно!

10. Ще пропуснете да се наслаждавате- непрекъснато ще сте в паника за токсини, ГМО, кърмене, некърмене, стимулация на мозъка на детето. Ще се чувствате виновни- защо след като правя всичко естествено, не съм хепи, и детето май не е много хепи…

Въпреки че носих в слинг, кърмих скандалните за България година и 9 месеца и практикувах дори ЕБХ, през този период се наслушах на много глупости, особено подплатени с недопечена наука. Обичам естествените неща- но когато са обосновани и комфортни; именно досега с естественото родителство ме насочи към места като Mark’s Daily Apple.

Грижа се за вътрешното си животно, но знам, че решенията, ценноста и целите ми могат да се разминават много с биологията, че биологията не дефинира любовта, съзнанието, гениалността, творчеството.Ако се стремим към тези неща и ги постигаме, какво ми пука за невроните и окситоцина?